Принцът на тръните

ПРОТОКОЛ ОТ ПРОЦЕСА СРЕЩУ СЪР МАКИН ОТ ТРЕНТ

Кардинал Хелот, папски обвинител: Отричате ли опожаряването на Уекстенската катедрала?

Сър Макин: Не, не отричам.

Кардинал Хелот: А плячкосването на Долна Мерка?

Сър Макин: Нито това, нито плячкосването на Горна Мерка. Не отричам.

Кардинал Хелот: Да се впише в протокола, че обвиняемият смята фактите на своите престъпления за забавни.

Съдебен писар: Вписано.

Чудовищата дойдоха с падането на мрака. Сенки погълнаха клисурата и тишината се сгъсти като сироп, който вятърът не успяваше да размърда. Макин сложи тежка ръка на рамото ми. Подскочих и за един кратък миг страхът ми отстъпи, изместен от яд заради собствената ми слабост; яд ме беше и на Макин, че ми я е показал.

— Там горе — каза той и кимна вляво от мен.

Едно от пещерните гърла беше светнало отвътре и нечие око ни наблюдаваше в падащия мрак.

— Това не е огън — казах. Нямаше топлина в светлината, нито издайническото потрепване на пламък.

А после източникът на светлината се размърда и ръбати сенки полазиха възвишенията.

— Фенер? — Бърло Дебелака пристъпи до мен, издул бузи в пристъп на тревога. Братята се бяха събрали около нас.

Странният фенер се появи на склона и мракът погълна пещерата отзад. Светлината беше като звезда, студен светлик, който се разделяше на хиляди ярки лъчи. Нечия фигура се очерта черна на фона ѝ. Онзи, който носеше фенера.

Гледахме го как слиза по склона, без да бърза. Вятърът полази със студени пръсти по гърба ми, дърпаше наметката ми като ядосано дете.

— Ave Maria, gratia plena, dominus tecum, benedicta tu in nulieribus. — Някъде в мрака отец Гомст редеше молитви към Божията майка.

Бавен ужас заля всинца ни.

— Майко Божия! — Макин изсъска думите ядно, като ругатня, сякаш да прогони с тях и страха си. Страх, който пълзеше към нас по черните камънаци.

Братята сигурно биха побягнали, ако имаше къде да избягат.

— Факли, проклети да сте! Бързо! — развиках се и извадих всички от парализата. Не можех да повярвам, че самият аз толкова дълго съм стоял бездеен, в плен.

— Бързо! — Изтеглих меча си.

Братята най-сетне се раздвижиха. Хукнаха към жаравата на огъня, спъваха се в неравната земя.

— Нубанец, Роу, Бърло, вижте дали нещо не идва откъм реката. — Още не го бях изрекъл докрай, когато разбрах, че ще ни ударят във фланг.

— Там! Там, зад онзи хълм! — Нубанеца посочи с арбалета си. Не беше от хората, които истерясват без причина, значи наистина беше видял нещо. Докато ние бяхме зяпали чудната светлина, онези ни бяха заобиколили по фланга. Просто и ефикасно като джебчийски тандем на пазара. Забаламосваш жертвата си с хубаво личице, влизаш ѝ изотзад и ѝ отрязваш незабелязано кесията.

Факли пламнаха, мъже се разтичаха да си търсят оръжията.

Светлината се приближи и ние най-после я видяхме истински — дете, чиято кожа излъчваше силно сияние. Момиче. Вървеше с равномерна крачка и светеше като фенер, бяло като разтопено сребро, светлината бе толкова силна, че пробиваше с лекота през дрипите му.

— Ave Maria, gratia plena! — Отец Гомст повиши глас, сякаш да издигне молитвата в щит.

— Здрасти, Маро — повторих аз като ехо. — Пълна с милост, като гледам. И със светлина.

Очите на момичето горяха в сребърно, призрачни пламъци танцуваха по кожата му. Имаше някаква крехка красота в него, крехка и чуплива, която ми взе дъха.

Зад момичето вървеше чудовище. При други обстоятелства именно то би привлякло погледа. Създадено като пародия на човек и наподобяващо формите Адамови толкова, колкото кравата прилича на кон. Светлината разкриваше ужасната му плът, без да пести нищо. Създанието бе над седем стъпки. Сиреч поне с няколко пръста по-високо от Малчо Райчо.

Лъжеца вдигна лъка си, лицето му бе разкривено от отвращение. Прицели се в чудовището и аз вдигнах ръка да го спра.

— Не — рекох. Исках да чуя какво имат да ни кажат. А и подозирах, че стрелата само би ядосала това мило създание.

Под разкривената червеникава животинска кожа гръдният кош на чудовището приличаше на гигантска бъчва. Ребра пробиваха месото и се срещаха оголени над сърцето му.

Светлината на момичето ни докосна със студена целувка и аз го усетих в главата си. Детето заговори и гласът му се излъчваше сякаш от самите скали. Чух стъпките му в коридорите на собствената си памет.

Има места, където децата не бива да ходят. Срещнах погледа на момичето и за миг тъмни сенки облизаха сиянието му.

— Добре дошли в лагера ни — казах високо.