Принцът на тръните

Джейн поспря: местеше поглед между двете гротески, които бяха останали да ни вардят. Мълчеше, ала аз усещах потока от неизречени на глас указания.

— Няма ли да ми кажеш нещо на сбогуване, малката? — попитах и се смъкнах на едно коляно пред нея. Жесток хумор набираше на езика ми. — Никакви предсказания? Никакво звънче за туй свинче? Хайде, сподели с мен прозренията си. Заслепи ме с бъдещето.

Тя ме погледна. Светлината ѝ беше болезнена за окото, но аз издържах.

— Решенията ти са ключове за врати, отвъд които не мога да надникна.

Усетих как гняв се надига в гърдите ми, изръмжах и го натиках обратно.

— Не ще да е само това.

— Имаш тъмна ръка на рамото си. Дупка в ума си. Дупка. В спомените си. Дупка… която ме тегли… тегли ме…

Пресегнах се и стиснах ръката ѝ. Това се оказа грешка, защото допирът едновременно изгаряше кожата и смразяваше костта под нея. Бих пуснал ръката ѝ, но не ми беше останала сила дори за това. Виждах единствено очите ѝ.

— Когато я срещнеш, бягай. Просто бягай. Нищо друго. — Имах чувството, че сам изговарям думите, макар да ги чувах изречени с гласа на Джейн.

След това паднах.

Събуди ме светлина на факли.

— Свестява се.

Лицето на Райк беше на педя от моето.

— Ису, Райк, пак ли си правил гаргара с пикня? — Избутах настрана грозната му мутра, хванах рамото му за опора и се изправих. Братята около мен също взеха да се надигат, мятаха раниците на рамо. Макин се приближи откъм брега на езерото, огромният Горгот вървеше зад него.

— Да не си пипнал пак пророчицата на левкротите! — Не беше истински ядосан. Виждах облекчението, скрито в очите му.

— Ще го имам предвид — казах.

Горгот ме изгледа страшно още веднъж, после тръгна напред, понесъл факла с размерите на малко дърво.

Вече не слизахме, а се изкачвахме, тунелът беше покрит с прах, който миришеше на горчиви бадеми. След около хиляда крачки тунелът се разшири в просторна галерия, пресечена от окопи с неясно предназначение, няколко метра широки и дълбоки човешки ръст. До стената при входа на галерията имаше дървена кошара, дъските бяха овързани с въже. Две деца се гушеха едно в друго в нея. Малки левкротчета. Горгот отвори вратата и каза:

— Излизайте.

Едва ли имаха повече от седем лета, ако летата са подходящата мерна единица за тъмните зали на левкротите. Бяха голи кльощави момченца, братчета, ако се съдеше по приликата, по-малкото — на пет или там някъде. От всички левкроти, които бях видял досега, тези изглеждаха най-нормално. Пунктирани линии в червено и черно бележеха кожата им и заради тях приличаха на тигри от Индус. От лактите им стърчаха тъмни костни образувания като заострени куки, ноктите на ръцете им бяха от същото вещество. По-голямото дете ме стрелна с поглед — очите му бяха целите черни, нямаха нито бяло, нито ирис, нито зеница.

— Не ни трябват децата ви — каза Макин, бръкна в джоба си и подхвърли на братчетата парче сушено месо. — Прибери си ги.

Сушеното месо падна в краката на по-голямото момче. То не сваляше очи от Горгот. Малкото гледаше втренчено месото, но не понечи да го вдигне. Кожата им се беше опънала до скъсване върху костите, ребрата им се брояха.

— Тези са за некромантите, не си хабете храната за тях. — Буботенето на Горгот беше слязло още октава по-ниско, толкова, че дразнеше изтерзания ми слух.

— Жертвоприношение? — попита Нубанеца.

— Те вече са мъртви — каза Горгот. — Нямат силата на левкротите.

— На мен ми изглеждат съвсем здрави — казах аз. — Гладни, но здрави. Дали пък просто не им завиждаш, че не са толкова грозни като вас? — Не че ми пукаше особено какво ще прави Горгот с хлапетата, но ми беше приятно да го дразня.

Горгот размърда пръсти и шест гигантски кокалчета изпукаха като дънери в огън.

— Яжте.

Двете момчета се нахвърлиха върху сушеното месо, ръмжаха като кучета.

— Левкротите се раждат чисти. Добиваме даровете си по-късно, с растежа. Промяната е бавна. — Посочи момчетата, които облизваха последните парченца сушено месо от камъка. — При тези двамата промяната започна твърде рано. А даровете тепърва ще идват, все по-бързо и все по-силни. Никой не може да понесе такава промяна. Виждал съм го. Такива дарове обръщат човек с хастара навън. — Нещо в котешките му очи ми казваше, че левкротът говори сериозно, че наистина е виждал това. — Затова е по-добре да платим с тях на некромантите. По-добре мъртвите да вземат тях, вместо да дойдат в пещерите ни и да вземат някой, който има шанс да живее. Там момчетата ще намерят бърза смърт и дълъг покой.

— Щом казваш, значи е така. — Вдигнах рамене. — Хайде да вървим. Нямам търпение да ги видя тези твои прословути некроманти.

Тръгнахме след Горгот. Братчетата подскачаха около нас и аз видях как Нубанеца им бутна скришом сушени кайсии — извади ги от вълнените дебри на туниката си.

— Е, какъв е планът? — Макин изравни коня си с моя, снишил глас.

— Хмммм? — Гледах как по-малкото дете отскача от добре прицеления ботуш на Лъжеца.

— За некромантите. Какъв е планът? — продължи шепнешком Макин.

План нямах, но какво от това? Липсата на план бе просто още едно препятствие, което да преодолея.