Принцът на тръните

— Едно време мъртвите са си оставали мъртви — казах. — Чел съм за това в библиотеката на татко. Ставали от гроба само в детските приказки. Дори при Платон мъртвите са били на сигурно място далеч от живите, от другата страна на река Стикс.

— Голяма полза от четенето, няма що — рече Макин. — Аз пък помня пътя през тресавищата. Онези призраци явно не са чели твоите книги.

— Нубанец! — извиках. — Нубанец, ела и кажи на сър Макин защо мъртвите вече не намират покой.

Нубанеца се приближи, преметнал арбалета на едното си рамо. Разнасяше със себе си аромат на карамфилово масло.

— Мъдреците на Нуба казват, че вратата е открехната. — Замълча и прокара много розовия си език по много белите си зъби. — Има врата към смъртта, воал между световете, през който минаваме, когато умрем. Но в Деня на хилядата слънца толкова много хора трябвало да минат едновременно, че повредили вратата. И сега воалът е изтънял. Само с няколко прошепнати думи и подходящо обещание можеш да повикаш мъртвите обратно.

— Разбра ли, Макин? — казах аз.

Макин смръщи вежди и попита:

— А за плана?

— Ааа — рекох аз.

— Какъв е планът? — Можеше да е влудяващо упорит този Макин.

— Както обикновено. Избиваме ги до крак.

29.

Можеш да разчиташ на брат Роу, че ще улучи и най-далечната цел. Можеш да разчиташ на него, че след бой с ножове по ризата му ще има чужда кръв. Можеш да разчиташ, че ще лъже, ще мами, ще краде и ще ти пази гърба. Не можеш да разчиташ на очите му обаче. Очите му са мили, но по-добре не разчитай на това.

Строителите, изглежда, са имали нещо против стълбите. Горгот ни водеше през планината по тесни пътечки, изсечени в стените на безкрайни вертикални шахти. Може би Строителите са имали криле или са левитирали със силата на волята като провиждащите от Индус. Така или иначе, кирките на по-късни поколения бяха изгризали нещо като стълба в летия камък на стените, стълба тясна и опасна. Катерехме се предпазливо, събрали ръце пред себе си и сгърбени от страх, че някое неволно движение с раменете ще ни хвърли право в пропастта. Ако въпросната пропаст беше осветена, не един и двама от братята щяха да се запънат още в началото на вертикалния преход, но мракът скрива всички грехове, а в моя случай ми спести нуждата да ги убеждавам с оръжие в ръка. Мракът поддържаше заблудата, че някъде на седем-осем метра под нас има нормален под.

Странно, но колкото по-дълбока е една дупка, толкова по-силно те дърпа надолу. Хипнотичното очарование, характерно за наточените остриета и заострените върхове на най-добрите оръжия, е характерно и за дълбоките пропади. Докато се катерехме в онези шахти, усещах притегателната му сила остро и постоянно.

Горгот изглеждаше най-малко приспособеният за такова изкачване, а се катереше с лекота. Двете левкротски хлапета подскачаха пред мен, като да бяха на широка поляна, и толкова ме дразнеха с непукизма си, че ми идеше да ги бутна в дупката.

— Защо не се опитват да избягат? — извиках на Горгот, който вървеше напред. Той не ми отговори. Може би пренебрежението на момчетата към опасностите на пътечката имаше нещо общо със съдбата, която ги очакваше, ако стигнеха живи и здрави до върха.

— Ти ги водиш на сигурна смърт. Защо те следват? — продължих.

— Питай тях. — Гласът на Горгот отекна като далечна гръмотевица.

Хванах по-голямото момче за врата и го провесих над бездната. Беше съвсем леко, безтегловно почти, а аз имах нужда от почивка. Безкрайните стъпала вече ми представяха сметката си във вид на схванати мускули и подбити стъпала.

— Как ти е името, малко чудовище? — попитах го.

То ме погледна с очи, които изглеждаха по-черни и по-големи от пропада вдясно от мен.

— Име? Няма име — отвърна детето с висок и сладък гласец.

— Лошо. Аз ще ти дам име — казах. — Аз съм принц и ми е позволено да правя такива неща. Ти ще си Гог, а брат ти — Магог.

Погледнах Кент Червения, който пухтеше зад мен. Никаква реакция от тази посока. Селяшкото му лице не изразяваше нищо.

— Гог, Магог… Ису, къде е свещеникът, когато ми трябва някой да схване библейска шега! — казах аз. — Гигантите от Стария завет бе! Не съм вярвал, че отец Гомст ще ми залипсва!

Обърнах се отново към младия Гог.

— Вие на какво се радвате толкова? Дъртият Горги ви води за закуска на мъртвите.

— Можем да се бием с тях — отвърна Гог. — Така казва законът. — И да го притесняваше, че го държат за врата като коте, не го показваше с нищо.

— А малкият Магог? — Кимнах към брат му, който клечеше на стъпалото над нас. — И той ли ще се бие? — Ухилих се, като си представих как двамцата влизат в битка с магове некроманти.

— Аз ще го защитя — заяви Гог и почна да се гърчи в ръката ми, толкова енергично и бързо, че или трябваше да го оставя на пътечката, или да падна с него в пропастта.