Принцът на тръните

Момчето пропълзя при братчето си и сложи раирана ръка върху раирано рамо. Седяха и ме гледаха с черните си очи, тихи като мишки, че и по-тихи.

— Може пък да стане забавно — каза Кент зад гърба ми.

— Залагам, че по-малкият ще издържи по-дълго — викна Райк и взе да реве от смях, сякаш е казал нещо смешно, но едва не се хързулна в шахтата и смехът му бързо-бързо секна.

— Ако искаш да спечелиш тази игра, Гог, трябва да оставиш малкия Магог да се оправя сам. — И щом го казах, усетих как настръхвам като от студен полъх. — Покажи ми, че имаш силата да се погрижиш за себе си, и може би ще измисля нещо, което некромантите да харесат повече от твоята прегладняла душица.

Горгот тръгна отново напред и братята го последваха мълчаливо.

Тръгнах и аз, вървях и се дръгнех по ръцете. Белезите от тръните пак ме сърбяха.

След десетина минути ме налегна скука и започнах да броя крачките си. Когато стигнах до хиляда, краката ми бях омекнали като желе, бронята ми тежеше като олово, а стъпалата ми трудно намираха опора. Горгот благоволи да даде почивка, благодарение на брат Гейнс, който се спъна, полетя в дупката и врещя цели десет секунди, преди невидимият под да го смълчи.

— И изкачваме всичките тези стъпала само за да стигнем до Великата стълба? — Изхрачих се след скъпия покойник брат Гейнс.

Макин ме стрелна с широка усмивка и бръсна с ръка потните къдрици от челото си.

— Може пък некромантите да ни качат догоре на ръце.

— Ще ни трябва нов готвач — каза Кент Червения и се изплю след Гейнс.

— То пък един готвач беше. По-лош трудно ще намерим. — Бърло Дебелака мърдаше единствено устните си, останалото висеше безжизнено, опряло гръб на стената. Реших, че Гейнс не заслужава такава епитафия и още по-малко от устата на Бърло, който охотно се бе възползвал от кулинарните му умения, повече от всички нас взети заедно.

— Райк би бил по-лош — казах аз. — Представям си го как подхожда към вечерята, все едно се готви да опожари село.

Добър си беше Гейнс. Беше ми направил флейта от кост, в началото, малко след като тръгнах с братята. Когато сме на пътя, изпращаме мъртвите си с ругатня или с майтап. Ако Гейнс не ни беше близък, нямаше и дума да обелим. Стана ми криво, че съм позволил на Горгот да ни юрка така по стъпалата. Отделих горчилката от тази мисъл, поръсих я с малко злоба и турих сместа настрани за некромантите, ако решат да ни пробват хъса.

Стигнахме до върха на стъпалата без други жертви. Оттам Горгот ни поведе през серия зали с множество колони, които кънтяха на кухо, а таваните им бяха толкова ниско, че Райк ги докосваше, протегне ли ръка. Широки завиващи рампи водеха от зала в зала, всичките еднакви, прашни и празни.

Миризмата се бе промъкнала така постепенно, че не бих могъл да посоча момента, в който я усетих. Миризмата на смърт идва в различни нюанси, но ми се ще да вярвам, че мога да я позная без значение на маскировката.

Много прах имаше в залите — на места подът беше покрит с прашен слой, дебел два, даже три пръста. Тук-там виждахме кости, потънали наполовина в прахоляка. Виждахме ги все по-често, появиха се и черепи. Там, където камъкът на Строителите се беше пропукал и през пукнатините се процеждаше вода, прахта се мажеше на сивкава кал и течеше бавно на разклоняващи се ручейчета. На едно такова място се наведох да взема череп от течния прахоляк. Той се отдели със звучно млясване, калта се стичаше като гъст сироп от очните кухини.

— Е, къде са тези твои некроманти, Горгот? — попитах.

— Наближаваме Великата стълба. Те сами ще ни намерят.

— Вече ви намериха.

Тя се плъзна иззад най-близката до мен колона — жена, излязла сякаш от най-мрачните ми нощни фантазии. Тялото ѝ се плъзгаше по неогладения каменен под като по най-фина коприна. Гласът ѝ галеше ухото като кадифе, тъмен и богат на обертонове.

Никой не посегна да извади оръжие. Освен Нубанеца. Той вдигна арбалета си, издърпа назад лоста за зареждане, мускулите над лакътя му се размърдаха като черни топки. Некромантката не му обърна внимание. Откъсна се от колоната с любовна неохота и обърна лице към мен. Чух как Макин вдишва шумно. Жената съчетаваше атлетична сила с пищни форми, каквито младите принцове рисуват в полетата на учебниците си. Облечена бе само в бои и панделки, рисунките лазеха по тялото ѝ в келтски възли, сиво върху черно.

„Когато я срещнеш, бягай.“

— Добра среща, милейди — казах аз и се сгънах в дворцов поклон.

„Просто бягай.“

— Горгот, водиш ни не само лепта, а и гости! — Смехът ѝ раздвижи слабините ми.

„Нищо друго. Просто бягай.“

Протегна ми ръка. Поколебах се.

— А вие сте? — Очите ѝ, които допреди миг отразяваха единствено огън, сега откраднаха зеленото, което помнех от една далечна тронна зала.

— Принц Йорг Анкрат. — Взех ръката ѝ, хладна и тежка, и я целунах. — На вашите услуги. — И си беше самата истина.

— Чела. — Тъмен огън се разля по вените ми. Жената се усмихна и усетих същата усмивка и на моето лице. Кожата ми запя от вълнение. Вдишах миризмата ѝ, горчиво ухание на стари гробове, примесено с горещ и остър дъх на кръв.