Принцът на тръните

Пристъпих напред да ги приветствам, оставих братята зад себе си и навлязох в сиянието на детската аура. Чудовището ме посрещна с усмивка, широка усмивка, която разкри зъби, откраднати от вълча уста. Имаше котешки очи, присвити в светлината, отразяващи я.

Подминах красавицата и застанах пред звяра. Стояхме си там и се преценявахме с погледи. Аз плъзнах моя по огромните мускули, разсечени от пулсиращи вени и грапава тъкан на зараснали белези. Само по едната му длан имаше достатъчно месо да си сготвя вечеря. Имаше по три пръста плюс палец на всяка ръка, дебели пръсти, исполински. Такава ръка можеше да обхване главата ми без затруднение и да я смачка на каша.

Проточих врат напред, ей така, изведнъж, скочих му с вик и наврях лице в неговото. Чудовището отстъпи и се спъна в камънаците. Разсмях се. Неизбежно беше.

— Защо? — Момичето изглеждаше озадачено. Кривна глава настрани и сенките се разбягаха.

— Защото — отвърнах със смях, докато чудовището се изправяше.

Защо ли? В първия миг и аз се зачудих защо.

— Защото… защото… ами, виж го само. Защото е адски голямо, затова.

Усмивката ми се стопи. Защото ме бе стреснало. Защото се бях почувствал малък в сравнение с него.

Погледнах я.

— Аз съм по-висок и по-голям от теб. Това би ли те уплашило?

— Аз наистина се страхувам от теб — отвърна тя. — Не защото си по-висок, Йорг. А заради нишките, които се събират около теб. Заради нишките, които се срещат на място, което не виждам. Заради тежестта и тънкото острие, на което тя се крепи. — Говореше напевно, с глас висок и сладък.

— Ставаш за оракул, момиче — рекох. — Уцелваш точното съотношение между дълбокомисленост и празнодумие. — Прибрах меча си в ножницата. — Е, знаеш името ми? Ще ми кажеш ли твоето? Имат ли левкротите имена?

— Джейн — каза тя. — А това е Горгот, водач под планината.

— Очарован съм. — Поклоних ѝ се. — Ако приятелчетата ви излязат иззад скалите, моите братя по-лесно ще надмогнат изкушението да стрелят по сенки.

Горгот спря котешките си очи върху мен. Погледът му беше свиреп, нечовешки.

— Покажете се! — Гласът му изгъргори дори по-дълбоко, отколкото си го бях представял, а аз си го бях представял доста дълбок.

Чудовища се изправиха около лагера ни, някои от тях — стряскащо близо. Ако всички водоливници и други грозилища бъдат изтръгнати от фасадите на нашите катедрали и сбрани в армия, то тази армия би приличала досущ на левкротите. Само дето нашите левкроти бяха от плът и кръв. Нямаше двама еднакви. Всички приличаха на хора, но като скици, направени от неумела ръка. Никой не беше толкова огромен и як като Горгот. Повечето имаха сълзящи рани тук или там, или изсъхнал крайник, или грозни брадавици и големи тумори по кожата.

— Ису, Горгот! В сравнение с твоите приятелчета Малчо Райчо изглежда направо красавец — казах аз.

Макин застана до мен, примижал срещу светлината на Джейн. Заслони с ръка очите си и изгледа Горгот от глава до пети.

— А това е нашият сър Макин — казах аз. — Рицар в двора на крал Олидан, ужас за…

— Човек, на когото да разчиташ — прекъсна ме Джейн с напевното си гласче. — Ако ти даде думата си.

Сетне насочи към мен сребристия си взор и усетих как всичките ми вчерашни дни надигат глава току зад лявото ми рамо.

— Искаш да слезеш в сърцето на планината — каза тя.

— Искам. — Не можех да го отрека.

— Ти носиш смърт, принце на Анкрат.

При тези ѝ думи Горгот изръмжа. Звук като от триещи се скали. Детето сложи сияйна ръчичка върху лапата му.

— Смърт, ако се съгласим, смърт, ако откажем. — Не сваляше очи от мен. — Какво ще предложиш в замяна на правото да минеш?

Трябваше да призная, че момичето умее да води играта си. Нямаше да им се отрази добре, ако планът ми сработеше, нямаше да им се отрази добре, ако се опитаха да ни спрат.

— Нося един дар — казах аз. — Но ако той не ви хареса, мога да ви обещая разни неща в замяна. Ще накарам и сър Макин да ви обещае, а той държи на думата си. — Удостоих я с усмивка. — Когато видях това място на една карта… — Замълчах, спомнил си с топло чувство обстоятелствата.

— Сали… — прошепна момичето, спомнило си заедно с мен таверната.

Това ме смути за миг. Много ме смути. Не ми харесваше мисълта как това момиченце се разхожда в главата ми, отваря разни врати, прави си прибързани изводи като всяко дете и огрява със светлика си места, които трябва да останат тъмни. Част от мен искаше да я съсека с меча си, голяма част.

Отпуснах стиснатите си челюсти.

— Когато видях това място на картата, си помислих: „Какво забравено от бога място.“ И точно тогава ми хрумна какво да ви предложа в замяна. Водя ви Бог. — Обърнах се и посочих отец Гомст. — Нося ви избавление и свето причастие. Нося ви благословия, катехизис… изповед, ако щете. И изобщо цялото спасение, което грозните ви душички могат да понесат.

Гомст изписка като момиченце и побягна. Нубанеца го грабна през кръста и го метна на рамо.

Очаквах Джейн да ми отговори, но не тя, а Горгот сключи сделката: