Принцът на тръните

— Учителю Лундист — каза той. — Хората с вашата професия често си мислят, че всичко може да се научи от страниците на книга или от някой стар ръкопис. Книгите са важни, драги, но недей да ми четеш лекции за лечителството само защото си прочел нещо някъде си!

Така брат Глен спечели спора. Дежурният гвардеец „помогна“ на учителя Лундист да напусне лечебницата.

Изглежда, че още на девет съм страдал от сериозна липса на душевна чистота, защото след два дни раните ми загноиха, след което девет седмици лежах трескав и се надбягвах с черни сънища по границите на смъртта.

Разказаха ми, че съм се мятал с крясъци. Че съм се гърчел, докато гнойта изтичала от трънните ми рани. Още помня вонята на развалата. Беше сладникава и ме подлудяваше.

Инч, помощникът на брат Глен, се уморил да ме държи, а той имаше ръце на дървар. Накрая ме вързали за леглото.

От учителя Лундист научих, че след първата седмица брат Глен отказал да ме лекува. Заявил, че в мен се е вселил дяволът. Как иначе можело едно дете да говори такива ужасии?

На четвъртата седмица съм се измъкнал от каишите и съм подпалил лечебницата. Не помня как съм избягал, нито как са ме заловили в гората. Когато разчистили руините, намерили останките на Инч. В гърдите му бил забит ръженът от огнището.

Много пъти заставах на Портата. Видял бях как хвърлят през прага ѝ майка и Уил, мъртви и поругани, а в сънищата си често заставах там, сякаш краката ми сами намираха пътя. Нямах смелостта да ги последвам, задържаха ме тръните и бодлите на малодушието.

Понякога съзирах мъртвите земи през черна река, друг път през бездънна пропаст, прехвърлена от тесен каменен мост. Веднъж видях Портата маскирана като порталите към тронната зала на татко, но покрити със скреж и сълзяща гной. Трябваше само да сложа ръка на дръжката и…

Останах жив заради граф Ренар. Неговата бъдеща болка беше неизмеримо по-силна от моята. Като аргумент да живееш омразата успява там, където любовта се издънва.

А после треската ми премина. Раните ми останаха възпалени и морави, но се затвориха. Захраниха ме с пилешка супа и силите ми бавно започнаха да се връщат, неохотно, като при непознат.

Пролетта се зае да нарисува листа по дърветата, понеже зимата беше изтрила старите. Бях си върнал силите, но чувствах, че ми е било отнето нещо друго. Изтръгнато от корен, от спомен, неведомо за мен.

Слънцето също се върна, а с него и Лундист, за да подновим обучението ми. Това никак не се хареса на брат Глен.

Когато учителят дойде за пръв път, аз седях в леглото. Гледах го как оставя книгите си на масата.

— Баща ти ще дойде веднага щом се върне от Гелет — каза Лундист. В гласа му се долавяше нотка на негодувание, но не към мен. — Смъртта на кралицата и принц Уилям му тежи много. Когато болката поутихне, той със сигурност ще дойде да те види.

Не разбирах защо му е на Лундист да ме лъже. Знаех, че баща ми не би си губил времето с мен, докато лежа на смъртно легло и няма надежда да оцелея. Знаех, че ще дойде, когато сметне, че идването му ще обслужи някаква цел.

— Кажи ми, учителю — попитах го. — Отмъщението наука ли е, или изкуство?

6.

Призраците побягнаха и дъждът внезапно утихна. Бях прекършил само един, но другите също си плюха на петите, назад към локвите, които обитаваха. Може би моят призрак им е бил главатарят. Или пък хората стават страхливци в смъртта. Не знам.

Колкото до моите страхливци, те нямаше къде да избягат и аз лесно ги намерих. Най-напред намерих Макин. Ако не друго, той поне се връщаше към мен.

— Надбягал си ги, а? — извиках му.

Той ме погледна изпод вежди. Дъждът вече не се изливаше на порой, но Макин изглеждаше подгизнал като удавен плъх. Водата се стичаше на вадички по нагръдника му, влизаше и изтичаше през брънките на ризницата му като през цедка. Макин хвърли още един поглед на тресавището от двете страни на пътя, после свали меча си.

— Страхът е най-добрият приятел на човека, Йорг — каза и дебелите му устни се разкривиха в нещо като усмивка. — Да избягаш не е лошо. Поне ако бягаш в правилната посока. — Махна към Райк, който се бореше с гъстак от езерен камъш, потънал до гърдите в калта. — Страхът помага на човек да си подбере битките. А ти влизаш във всички, принце. — И взе че ми се поклони, насред пътя на мъртвите, мокър като кокошка.

Погледнах към Райк. Маикал имаше подобен проблем от другата страна на пътя. Само дето беше затънал в своя проблем до шията.

— Рано или късно ще трябва да вляза във всичките — отвърнах.

— Избирай битките си — каза Макин.

— Ще избирам терена, на който да ги водя — казах. — Ще избирам терена, но няма да бягам. Никога. Други са бягали и затова войната още не е свършила. Аз ще я спечеля, братко Макин, и войната ще свърши с мен.

Той се поклони отново. Не толкова дълбоко, но този път го направи от сърце, почувствах го.

— Точно затова те следвам, принце. Където и да ни отведе това.