Принцът на тръните

— Щом трябва. — Нямах намерение да споря с него. — Но се изповядах и сега ти трябва да ми опростиш греховете.

— Мерзост… — Думата се изля заедно с дъха му.

— Меко казано — съгласих се. — А сега ме опрости.

Отец Гомст се поотърси от вцепенението си, но продължи да се дърпа.

— Какво искаш от мен, Луцифер?

Добър въпрос, и основателен.

— Искам да спечеля — казах аз.

Той поклати глава, така че аз му обясних:

— Някои хора мога да обвържа с това, че съм принц. Други ще ме последват заради посоката, в която отивам. За трети ще е важно кои вървят с мен. Изповядах ти се. Покаях се. Сега Бог върви с мен, а ти си свещеникът, който ще каже на вярващите, че аз съм божият избраник, божието оръдие, Мечът на всемогъщия.

Мълчание се проточи помежду ни, измервано с такта на сърцата ни.

— Ego te absolvo — пророни отец Гомст през треперещи устни. „Прощавам ти.“

Тръгнахме по пътя и скоро стигнахме при другите. Макин ги беше подредил, готови да тръгнат. Чакаха в мрака, само с една запалена факла и закачуления фенер, окачен на количката с главите.

— Капитан Борта — казах на Макин, — време е да тръгваме. Много път има, докато стигнем Конски бряг.

— А свещеникът? — попита той.

— Може да се отклоним до Висок замък, за да го оставим тим.

Главоболието ми се усили, захапа ме здраво.

Може би имаше нещо общо със стария призрак, който се беше разходил чак до мозъка на костите ми, но иначе обичайното ми главоболие днес беше като остен, който ме ръчка нанякъде, и вече определено започвах да се вбесявам.

— О, да, мисля непременно да се отбием във Висок замък. — Изскърцах със зъби, сякаш това щеше да уплаши остена в главата ми. — Да предадем стария Гомсти лично. Сигурен съм, че тате се е притеснявал за мен, как я карам и прочие.

Райк и Маикал ме зяпнаха тъпо. Бърло Дебелака и Кент Червения се спогледаха. Нубанеца завъртя очи и взе да кълчи пръсти в любимите си знаци против уроки.

Погледнах Макин — висок, широкоплещест, черната му коса мокра и прилепнала към главата. „Той е моят офицер — помислих си. — Гомст може да мине за кон, който да ме тегли на божествената колесница. Висок замък прилича на топ с кулите си.“ После се сетих за баща си. Трябваше ми цар. Не можеш да играеш играта без цар. Мислех си за баща си и ми стана добре. След срещата си с мъртвия бях започнал да се чудя. Мъртвият ми показа своя ад и ме разсмя. Но сега се замислих за татко и ми стана добре. Добре беше да знам, че все още мога да изпитам страх.

7.

Яздехме през нощта и пътят на мъртвите ни изведе от блатата. Зората ни завари в Норлес, мрачен и сив. Градчето беше в руини. Пепелищата още пазеха лютивия мирис на дим, който се задържа дълго след като огънят е загаснал.

— Графът на Ренар — каза Макин, който яздеше до мен. — Много смел е станал, щом напада толкова открито протекторати на Анкрат. — Макин лесно преминаваше от един речеви регистър в друг. Ето и сега — захвърли бандитския жаргон като да беше плащ.

— Как разбра, че именно Ренар е извършил тази мерзост? — попита отец Гомст, лицето му сиво като брадата. — Може хората на барон Кеник да са слезли по пътя на мъртвите. Точно негови хора ме затвориха в онази клетка.

Братята се пръснаха сред руините. Райк избута с лакти Бърло Дебелака и се шмугна в първата сграда, изпречила се на пътя му — обгоряла каменна черупка без покрив.

— А бе и тея са били бедни като църковни мишки, да ги… Точно като в Мабертон. — И да каза още нещо, то се изгуби в трясъка на сритана покъщнина.

Помнех Норлес в празнични дни, целия окичен с панделки. Майка вървеше с кмета. Ние с Уилям хрупахме захаросани ябълки.

— Да, но бяха моите бедни църковни мишки — казах аз. Обърнах се и погледнах стария Гомсти. — Няма трупове. Значи е дело на граф Ренар.

Макин кимна.

— Ще намерим кладата в нивите на запад. Ренар ги изгаря всичките накуп. И мъртвите, и живите.

Гомст се прекръсти и почна да мълви молитва.

Войната е красиво нещо, както съм имал повод да спомена, и само губещите твърдят обратното. Сложих си усмивка, макар да я усещах като неудобни обувки.

— Братко Макин, по всичко личи, че графът е направил своя ход. И е редно ние, като колеги по войниклък, да оценим артистизма му по достойнство. Я пообиколи наоколо, ако обичаш. Искам да знам как точно е изиграл този гамбит.

Ренар. Първо отец Гомст, сега и Ренар. Сякаш онзи отколешен мъртвец в блатото беше завъртял невидим ключ и сега призраците от моето минало минаваха един по един през отключената врата.

Макин кимна и пришпори коня си. Не през града, а обиколно, покрай потока и към гъстата горичка отвъд пазарната мера.

— Отче Гомст — казах с най-любезния си дворцов глас. — Сподели, моля те, къде по-точно са те заловили хората на барон Кеник? — Така де, семейният ни свещеник едва ли би придружавал отряд на баща ми при някое нападение.

— Бях в махала Йесоп, принце — отвърна Гомст. Изглеждаше притеснен и избягваше да ме погледне в очите. — Не трябва ли да продължим нататък? Тук, на границата, не е безопасно. Но набезите едва ли стигат по-навътре от Хантън.