Признанието

— Лутеран ли сте? — попита тя, хващайки пак химикалката.

— Не бих казал. Всъщност не съм никакъв. Никога не съм имал потребност от църква.

— Но вчера дойдохте тук. Защо?

Бойет държеше чашата с две ръце пред брадичката си като мишка, гризяща парченце сухар. Щом простичкият въпрос за кафето го затрудни за цели десет секунди, то въпросът за църковното посещение можеше да отнеме цял час. Той отпи, облиза устни и накрая попита:

— Според вас след колко време ще мога да се видя със свещеника?

Дано да е час по-скоро, помисли си Дейна. Нямаше търпение да го прехвърли на съпруга си. Погледна стенния часовник и отговори:

— Вече всеки момент.

— Ще може ли просто да поседим и да изчакаме мълчаливо? — попита той с подчертана любезност.

Дейна схвана намека, че не желае да бъде разпитван, и веднага реши, че идеята да помълчат не е лоша. После любопитството й надделя.

— Само един последен въпрос. — Тя погледна формуляра, сякаш този последен въпрос наистина беше там. — Колко време бяхте в затвора?

— Половината си живот — отговори Бойет без колебание, като че ли го питаха за това по пет пъти на ден.

Дейна записа нещо, после клавиатурата изведнъж привлече вниманието й. Тя бързо затрака, сякаш се бе сетила за някаква неотложна задача. Съобщението й по електронната поща до Кийт гласеше: „Дошъл е осъден престъпник, който казва, че трябва да разговаря с теб. Не иска да си тръгне, преди да те види. Изглежда безобиден. Пие кафе. Приключвай по-бързо.“

След пет минути вратата на пастора се отвори и отвътре изскочи млада жена. Тя бършеше очи. Последва я бившият годеник, който някак успяваше да се усмихва и мръщи едновременно. И двамата не казаха нито дума на Дейна. И двамата не забелязаха Травис Бойет. Просто изчезнаха.

Когато вратата се затръшна, Дейна каза на Бойет:

— Само минутка.

И изтича в кабинета на съпруга си да го инструктира набързо.

Отец Кийт Шрьодер беше трийсет и пет годишен, щастливо женен за Дейна вече десет години, баща на три породени момчета — разликата между първото и най-малкото беше двайсет месеца. От две години беше главен свещеник на „Сейнт Марк“; преди това бе служил в една църква в Канзас Сити. Баща му се пенсионира като лутерански свещеник и Кийт никога не бе мечтал за друга професия. Той израсна в малко градче близо до Сейнт Луис, завърши образованието си в местни училища и така и не напусна Средния запад, ако не се брояха една ученическа екскурзия до Ню Йорк и меденият месец във Флорида. В общи линии паството го приемаше добре, макар понякога да възникнаха спорове. Най-острият сблъсъка дойде по време на виелиците през миналата зима, когато той отвори убежище за бездомни в мазето на църквата. След като снегът се стопи, някои от бездомниците не проявиха желание да си тръгнат. Кметството издаде акт за неразрешена дейност и във вестника излязоха малко притеснителни статии.

Темата на проповедта му от предишния ден беше за прошката — Божията безкрайна и всеобхватна власт да опрости греховете ни, независимо колко противни могат да бъдат. Греховете на Травис Бойет бяха гнусни, невероятни, ужасни. Престъпленията му срещу човечеството със сигурност щяха да го обрекат на смърт и вечни страдания. В този миг от своя жалък живот Травис бе убеден, че за него не може да има прошка. Но изпитваше любопитство.

— При нас са идвали няколко души от дома за адаптация — каза Кийт. — Дори съм провеждал служби там.

Двамата седяха в един ъгъл на кабинета му, настрани от бюрото — просто двама нови приятели, седнали да си побъбрят на изторбени брезентови столове. Във фалшивата камина до тях горяха фалшиви цепеници.

— Мястото си го бива — каза Бойет. — Къде-къде по-добро от затвора е.

Той беше слабоват и с бледата кожа на човек, който рядко е виждал слънце. Костеливите му колене се докосваха и черният бастун лежеше върху тях.

Кийт държеше чаша горещ чай.

— В кой затвор бяхте?

— На разни места. Последните шест години в затвора в Лансинг.

— И за какво бяхте осъден? — попита Кийт.

Искаше да узнае повече за престъпленията, за да опознае и самия човек. Насилие? Наркотици? Вероятно. Но можеше да става дума за злоупотреби или данъчни измами. Със сигурност не изглеждаше способен да нарани някого.

— За много лоши неща, пасторе. Не ги помня всичките.

Бойет избягваше да го поглежда в очите. Килимът сякаш привличаше цялото му внимание. Кийт отпиваше от чая, гледаше внимателно посетителя и изведнъж забеляза тика. На всеки няколко секунди главата му леко се килваше наляво. Напомняше бързо кимване, следвано от по-рязко връщане към нормалното положение.

След кратък период на пълно мълчание Кийт каза:

— За какво искаш да поговорим, Травис?

— Имам мозъчен тумор, пасторе. Злокачествен, смъртоносен, неизлечим. Ако имах пари, можех да се боря — лъчетерапия, химиотерапия, обичайните начини, които, току-виж, ми дали десетина месеца, дори година. Но става дума за глиобластом четвърта степен, а това значи, че съм мъртъв. Половин година, цяла година, всъщност няма значение. След няколко месеца си отивам.