Признанието

Преселваш се в нов град — длъжен си да изтичаш в участъка или съда и да се регистрираш като сексуален престъпник. След двайсет години подобна рутина вече автоматично смяташ, че всички знаят. Всички те държат под око.

Бойет не изглеждаше изненадан.

— Много тежко — съгласи се той. — Вече не помня колко пъти са ме нападали.

— Виж, Травис, не горя от желание да обсъждаме тази тема. Имам уговорени срещи. Ако искаш пак да ме посетиш, чудесно, просто се обади. И ще се радвам да те видя на църковната служба тази неделя.

Кийт нямаше представа дали говори от сърце, но думите прозвучаха искрено.

Бойет измъкна от джоба на якето сгънат лист хартия.

— Чували ли сте някога за случая „Донте Дръм“? — попита той, докато подаваше листа на Кийт.

— Не.

— Чернокож хлапак от малко градче в Източен Тексас, осъден за убийство през деветдесет и девета година. Признал, че е убил бяло момиче, мажоретка от гимназията. Трупът не е открит.

Кийт разгъна листа. Беше фотокопие от кратка статия, отпечатана във вчерашния неделен брой на местния вестник. Кийт я прочете набързо и се вгледа в полицейската снимка на Донте Дръм. В историята нямаше нищо особено. Поредната екзекуция в Тексас на поредния обвиняем, сега твърдящ, че е невинен.

Кийт вдигна очи.

— Екзекуцията е насрочена за четвъртък.

— Ще ви кажа нещо, пасторе. Сбъркали са човека. Онова хлапе няма нищо общо с убийството.

— Откъде знаеш?

— Няма улики. Нито една. Ченгетата решили, че е той, пребили го да си признае и сега ще го убият. Това не е редно, пасторе. Не е.

— Откъде знаеш толкова много?

Бойет се приведе напред, сякаш се готвеше да прошепне нещо, което не е изричал никога досега. Пулсът на Кийт се ускоряваше с всяка секунда. Ала не прозвуча нито дума. В настаналото безкрайно мълчание двамата мъже се гледаха втренчено.

— Тук пише, че тялото не е намерено — каза Кийт. Трябваше да го накара да проговори.

— Точно така. Скалъпили са безумна история как хлапакът сграбчил онова момиче, изнасилил го, после го удушил и хвърлил тялото в Ред Ривър от моста. Пълна измислица.

— Значи ти знаеш къде е тялото?

Бойет вирна глава и скръсти ръце на гърдите си. Кимна. Не, беше тикът. После още един. Явно напрежението ги предизвикваше.

— Ти ли я уби, Травис? — попита Кийт и сам се смая на своя въпрос.

Само преди пет минути съставяше мислено списък на всички енориаши, които трябваше да посети в болниците. Мислеше си как по-деликатно да пропъди Травис от църквата. А сега говореха за убийство и скрит труп.

— Не знам какво да правя — каза Бойет, докато го връхлиташе нова вълна от болка. Той се прегъна, сякаш готов да повърне, после стисна главата си с две ръце. — Умирам, разбирате ли? След няколко месеца ще съм мъртъв. Защо да умира и онзи хлапак? Той не е направил нищо.

Очите му бяха влажни, лицето му се кривеше.

Кийт го гледаше как трепери. Подаде му хартиена кърпичка и го изчака да избърше лицето си.

— Туморът расте — каза Бойет. — С всеки ден натискът върху мозъка нараства.

— Имаш ли лекарства?

— Дадоха ми някакви. Не помагат. Трябва да си вървя.

— Мисля, че не сме свършили.

— Напротив, свършихме.

— Къде е трупът, Травис?

— Не ви трябва да знаете.

— Трябва. Може би ще успеем да спрем екзекуцията.

Бойет се разсмя.

— Сериозно? В Тексас? Изобщо не се надявайте. — Той бавно се изправи и почука с бастуна по килима. — Благодаря, пасторе.

Кийт не стана. Само проследи с поглед как Травис бързо тътри крака към изхода.

Дейна гледаше вратата, без да се усмихва. Когато Бойет каза „благодаря“, тя намери сили за едно измъчено „довиждане“. После той отново излезе навън без палто и ръкавици, но Дейна не даваше пет пари за него.

Съпругът й не беше помръднал. Все още седеше безсилен, зашеметен, вперил невиждащ поглед в стената, и стискаше копието от статията.

— Добре ли си? — попита Дейна.

Кийт и подаде статията.

— Нещо не схващам — каза тя, след като я прочете.

— Травис Бойет знае къде е заровен трупът. Знае, защото той я е убил.

— Призна ли го?

— Почти. Казва, че има неизлечим мозъчен тумор и ще умре след няколко месеца. Казва, че Донте Дръм няма нищо общо с убийството. Намекна съвсем недвусмислено, че знае къде е трупът.

Дейна се свлече на канапето и потъна сред възглавничките.

— И ти му вярваш?

— Той е изпечен престъпник, Дейна. Непоправим. По-скоро ще излъже, отколкото да каже истината. Не може да се вярва на нито една негова дума.

— Но вярваш ли му?

— Мисля, че да.

— Как така му вярваш? Защо?

— Той страда, Дейна. И не само от тумора. Знае нещо за убийството и трупа. Знае много и искрено се тревожи от факта, че предстои да бъде екзекутиран невинен младеж.

Като човек, който през повечето време изслушваше чуждите деликатни проблеми и предлагаше съвет и опора, Кийт бе разсъдлив и проницателен. Рядко грешеше. Дейна много по-бързо правеше изводи, много по-често съдеше и критикуваше — и обикновено грешеше.

— И какво мислиш, пасторе? — попита тя.

— Нека отделим следващия час само за проучване. Да проверим няколко неща. Наистина ли е предсрочно освободен? Ако да, кой е неговият надзорник? Лекуват ли го в „Сейнт Франсис“? Има ли мозъчен тумор? Ако да, смъртоносен ли е?