Признанието

— Днес телефоните в полицията звънят непрекъснато. Обичайните анонимни обаждания и неясни заплахи за едно или друго, ако момчето бъде екзекутирано.

— Мисля, че трябва да ви пратим патрулна кола до края на седмицата — каза Кърбър.

— Както искате. За мен няма значение. Ако чернокожите почнат безредици, няма да е тук. Нали обикновено подпалват най-напред собствените си къщи?

Двамата свиха рамене. Нямаха опит с гражданските вълнения. Досега в Слоун не бе имало сериозни расови проблеми. Оскъдните им познания по въпроса идваха главно от телевизионните новини. Да, изглеждаше, че бунтовете се ограничават в рамките на гетата.

Няколко минути разговаряха за това, после стана време да си вървят. На входа пак се прегърнаха и си обещаха в четвъртък да се видят в затвора. Очакваше ги велик момент. Краят на трънливия път. Най-сетне правдата щеше да възтържествува.

Роби Флак паркира пред къщата на семейство Дръм и събра сили за поредната среща.

— Колко пъти си идвал тук? — попита придружителката му.

— Не знам. Десетки.

Той отвори вратата и излезе навън, както и тя.

Името й бе Марта Хандлър — разследваща журналистка на свободна практика, която не работеше за никого, но понякога получаваше хонорари от големите списания. За пръв път дойде в Слоун преди две години, когато избухна скандалът около Пол Кофи, и тогава се увлече по случая „Дръм“. Двамата с Роби разговаряха часове наред на професионални теми и отношенията им можеха да тръгнат в друга посока, ако Роби не беше отдаден изцяло на сегашната си приятелка, с двайсет години по-млада от него. Марта вече не вярваше в тия неща и подаваше разнопосочни сигнали в желанието си да разбере дали вратата е отворена, или не. Между двамата се трупаше сексуално напрежение, сякаш се бореха с желанието да кажат „да“. Засега успяваха.

Отначало тя твърдеше, че пише книга за случая „Дръм“. После книгата се оказа само статия за „Венити Феър“. След това за „Ню Йоркър“. После се превърна в сценарий за филм, чийто продуцент щял да бъде един от бившите й съпрузи в Лос Анджелис. Според Роби тя умееше да пише прилично и имаше великолепна памет за фактите, но беше жива напаст във всичко, свързано с организация и планиране. Какъвто и да се окажеше крайният продукт, той имаше пълно право на вето, а ако случайно проектът донесеше печалба, Роби и близките на Дръм щяха да получат дял. След две години общуване с нея той не разчиташе на финансов успех. Но я харесваше. Тя беше убийствено забавна, безцеремонна, посветена изцяло на каузата и изпитваща люта ненавист към почти всеки, когото бе срещнала в Тексас. Освен това обичаше да пие бърбън и да играе покер до късно след полунощ.

Малкият хол беше препълнен. Робърта Дръм седеше на любимата си пейка. Двама от братята й стояха до вратата на кухнята. Синът й Седрик, по-големият брат на Донте, седеше на канапето и държеше в скута си задрямало пеленаче. Дъщеря й Андреа, по-малката сестра на Донте, бе заела единия стол. На друг седеше техният проповедник, преподобният Канти. Роби и Марта седнаха един до друг на паянтови столове, донесени от кухнята. Марта бе идвала тук три пъти и дори веднъж сготви, когато Робърта имаше грип.

След обичайните поздрави, прегръдки и нескафе Роби взе думата.

— Днес не се случи нищо, което не е добра новина. Утре сутрин Комисията по помилванията ще вземе решение. Не провеждат съвещания, просто пускат материалите по делото от ръка на ръка и гласуват. Не очакваме да препоръчат смекчаване на присъдата. Това рядко се случва. Очакваме отказ, който ще обжалваме пред губернатора с молба за отлагане. Губернаторът има право да отложи изпълнението с трийсет дни. Едва ли ще се съгласи, но трябва да се молим за чудо.

Роби Флак не си падаше по молитвите, но много добре знаеше как да говори в религиозните области на Източен Тексас. А сега стоеше в стая, пълна с хора, които се молеха денонощно.

— Сега откъм положителната страна. Днес се свързахме с Джоуи Гембъл. Намерихме го недалеч от Хюстън, в предградие, наречено Мишън Бенд. Нашият детектив обядва с него, напомни му истината, обясни му колко е напрегнато положението и тъй нататък. Той следи случая и знае какъв е залогът. Призовахме го да подпише клетвена декларация, отхвърляща лъжите му пред съда, но той отказа. Ние обаче няма да отстъпим. Той не беше категоричен. Изглеждаше разколебан и разтревожен от съдбата на Донте.

— Какво ще стане, ако подпише и каже истината? — попита Седрик.

— Е, тогава изведнъж ще разполагаме с боеприпаси, за да вдигнем шум в съда. Проблемът обаче е там, че когато един лъжец започне да отрича показанията си, всички стават много подозрителни, особено апелативните съдии. Докъде стига лъжата? Сега ли лъже, или тогава е лъгал? Честно казано, ходът е отчаян, но друго не ни остава.

Роби винаги говореше без увъртане, особено със семействата на клиентите си. А при сегашното положение на Донте нямаше смисъл да им вдъхва надежди.