Пробуждането

Каква странна стара къща, каза си отново тя, докато поемаше по втората стълба, водеща към стаята на Стефан. Гласовете от долния етаж се чуваха тук по-слабо, а като се заизкачва по стъпалата, стихнаха напълно. Сега тя бе обгърната от тишина и докато стигна до вратата в слабо осветения коридор, я обзе подозрението, че се е озовала в съвсем друг свят. Почукването й на вратата отекна много плахо. „Стефан?“ Отвътре не се чу нищо, ала в следващия миг вратата внезапно се разтвори. Днес всички май изглеждат бледи и изтощени, помисли си Елена. Но след секунда се озова в прегръдките му.

Ръцете му се сключиха конвулсивно около нея.

— Елена, ох, Елена…

После той се отдръпна назад. Изглеждаше точно както предишната вечер. Елена усети как между тях отново зейна бездна, като видя хладния му предпазлив поглед.

— Не — изтърси тя, без да осъзнава, че го е изрекла на глас. — Няма да те пусна. — И притегли устните му към своите.

За миг той остана безмълвен, сетне потръпна и устните му се впиха в нейните с изгарящ плам. Пръстите му се заровиха в косите й. Всичко около Елена се завъртя. Нищо вече не съществуваше, освен Стефан, нищо, освен усещането за ръцете му, които я обгръщаха, нищо, освен огъня на устните му, пиещи нейните.

След няколко минути или няколко века те се разделиха, и двамата треперещи. Но погледите им останаха сплетени и Елена забеляза, дори и при толкова оскъдната светлина в стаята, че очите на Стефан са прекалено разширени. Той изглеждаше необикновено смутен, а устата му — тази негова уста! — беше подпухнала.

— Мисля, че ще е по-добре да сме по-внимателни, когато правим това — изрече той и тя долови в интонацията му усилието да се контролира.

Елена кимна, все още замаяна. Не бива да го правим на публично място, помисли си тя. И не когато Бони и Мередит чакат на долния етаж. Не и ако не са съвсем сами, освен…

— Но ти можеш само да ме прегърнеш — рече момичето.

Колко странно, че след тази огромна страст, която изпитваше, тя все пак се чувстваше толкова сигурна, толкова спокойна в прегръдките му.

— Обичам те — прошепна, заровила лице в грубия му вълнен пуловер.

Усети как тялото му потръпна.

— Елена — промълви отново той с нотка на отчаяние.

Тя вдигна глава.

— Какво лошо има в това? Защо да има нещо лошо, Стефан? Не ме ли обичаш?

— Аз… — Погледна я безпомощно. В същия миг чуха гласа на госпожа Флауърс, която ги викаше от дъното на стълбите.

— Момче! Момче! Стефан! — Прозвуча така, сякаш удряше с обувка по перилото.

— По-добре да видя какво иска — въздъхна Стефан. Отдръпна се от нея с безизразно лице.

Останала сама, Елена скръсти ръце пред гърдите си и потръпна. В стаята беше толкова студено. Помисли си, че би трябвало да има камина с горящ огън, докато погледът й обхождаше разсеяно помещението и най-сетне се спря върху махагоновия скрин, който бе оглеждала предната вечер.

Ковчежето.

Погледна към затворената врата. Ако Стефан се върне и я хване… Тя наистина не биваше… Но вече пристъпваше към ковчежето.

Спомни си за жената на Синята брада8. Любопитството я бе убило. Но пръстите й вече бяха върху железния капак. Сърцето й биеше лудо, когато го отвори.

В полутъмната стая отначало ковчежето й се стори празно и Елена се засмя нервно. Какво очакваше да намери? Любовни писма от Каролайн? Окървавен кинжал?

Тогава видя тънка ивица коприна, сгъната многократно и сложена в ъгъла. Извади я и прокара пръсти по нея. Беше тъмнорозовата панделка, която бе изгубила на втория ден от началото на учебната година.

О, Стефан. В очите й запариха сълзи, а сърцето й се преизпълни с любов.

Толкова отдавна? Ти се интересуваш от мен толкова отдавна? О, Стефан, обичам те…

Няма значение, че не можеш да ми го кажеш. Отвън се чу шум, тя сгъна бързо панделката и я върна в ковчежето. После се обърна към вратата, примигвайки, за да скрие напиращите сълзи.

Няма значение, че точно сега не можеш да го изречеш. Аз ще го казвам и за двама ни. А някой ден и ти ще се научиш.

10