— О, не, това не е вярно! — извика Катрин. — Стефан никога не би пожелал да те види наранен.
Деймън сви презрително устни и изгледа накриво Стефан, докато се приближаваше към Катрин.
— Може би не — каза й той с леко смекчен тон. — Но брат ми поне за едно има право. Дните се скъсяват и баща ти скоро ще напусне Флоренция. И ще те отведе със себе си… освен ако нямаш причина да останеш тук.
Сега, след като темата бе засегната, Стефан не можеше да остане безучастен, не можеше да мълчи.
— Катрин знае, че скоро ще трябва да се раздели с баща си — започна, показвайки, че знае нещо тайно, но брат му го прекъсна.
— А, да, преди старецът да заподозре нещо — небрежно подхвърли Деймън. — Дори и най-заслепеният от обич баща ще започне да си задава въпроса защо дъщеря му излиза само нощем.
Гняв и обида заляха Стефан. Значи бе истина — Деймън знаеше. Катрин бе споделила тайната си с брат му.
— Защо си му казала, Катрин? Защо? Какво толкова намираш в него? В един мъж, който не се грижи за нищо друго, освен за собственото си удоволствие? Как може да те направи щастлива, когато мисли само за себе си?
— А как може това момче да те направи щастлива, когато не знае нищо за света? — намеси се Деймън с остър като бръснач тон, преливащ от презрение. — Как ще те защити той, след като никога не се е сблъсквал с реалността? Прекарва живота си само сред книгите и рисунките. Нека си остане при тях.
Катрин поклати отчаяно глава. Красивите й като диаманти сини очи се замъглиха от сълзи.
— Никой от вас не разбира — заговори тя. — Въобразявате си, че мога да се омъжа и да остана да живея тук като всяка друга дама от Флоренция. Но аз не мога да бъда като другите жени. Как мога да се грижа за домакинството, за прислужниците, след като те ще ме следят на всяка крачка? Как бих могла да живея на място, където хората ще виждат, че годините няма да ме променят? За мен няма нормален живот.
Тя въздъхна дълбоко и ги огледа подред.
— Този, който ще пожелае да стане мой съпруг, ще трябва да се откаже от слънчевата светлина — прошепна. — Той трябва да избере да живее на лунна светлина през часовете на нощта.
— В такъв случай ти ще трябва да избереш някого, който не се бои от сенките — рече Деймън и Стефан се изненада от настойчивостта в гласа му. Никога досега не бе чувал Деймън да говори толкова сериозно или толкова искрено. — Катрин, погледни брат ми: ще бъде ли способен той да се откаже от слънчевата светлина? Той е прекалено привързан към обикновените неща: приятелите си, семейството, дълга към Флоренция. Мракът ще го погуби.
— Лъжец! — извика Стефан. Гневът бушуваше в гърдите му. — Аз съм също толкова силен, колкото и ти, братко, и не се боя нито от сенките, нито от мрака. Обичам Катрин повече от приятелите или семейството…
— … или от дълга? Обичаш ли я достатъчно, за да загърбиш и него?
— Да! — заяви предизвикателно Стефан. — Обичам я достатъчно, за да се откажа от всичко.
Устните на Деймън се изкривиха в една от обичайните му смущаващи усмивки. Обърна се към Катрин.
— Изглежда изборът е само твой. Имаш двама кандидати. Ще избереш ли един от нас, или ще откажеш и на двамата?
Катрин вдигна бавно наведената си златисторуса глава. Сините й очи, навлажнени от сълзите, огледаха двамата братя.
— Оставете ме да помисля до неделя. И през това време не ме притискайте с въпроси.
Стефан кимна неохотно.
— И какво ще стане в неделя? — попита Деймън.
— В неделя вечерта, когато се спусне здрачът, ще направя своя избор.
Здрачът… тъмният виолетов мрак на здрача…
Виолетовите сенки избледняха около Стефан и той се окопити. Не залезът, а първите лъчи на зората багреха небето над него. Обсебен от мислите си, той бе стигнал до края на гората.
На северозапад виждаше моста Уикъри и гробището. Споменът ускори пулса му.
Беше казал на Деймън, че е готов да се откаже от всичко заради Катрин. И тъкмо това бе направил. Заради нея се отрече от слънчевата светлина и се превърна в създание на мрака. В ловец, обречен вечно да бъде преследван — крадец, принуден да отнема живот, за да живее.
И може би в убиец. Не, те казаха, че Вики няма да умре. Но може би следващата му жертва няма да има този късмет. Най-лошото при последното му нападение бе това, че не помнеше нищо. Спомняше си слабостта, непреодолимата нужда, помнеше как бе прекрачил, препъвайки се, прага на църквата, но не и случилото се след това. Бе дошъл на себе си навън, а виковете на Елена отекваха в ушите му — и как хукна към нея, без да спира да мисли какво би могло да се случи.