Пробуждането

Момичето се препъна на светлината на фаровете и застана на пътя, махайки, докато Мат натискаше спирачките. Светлокестенявата й коса висеше на сплъстени кичури, очите й бяха изцъклени, а лицето — изцапано с прах и кал. Беше само по бял комбинезон.

— Качи я в колата — рече Мат. Мередит вече бе отворила вратата на колата. Изскочи и се затича към замаяното момиче.

— Вики, добре ли си? Какво ти се е случило?

Момичето простена, втренчило поглед пред себе си. После сякаш внезапно видя Мередит и се вкопчи в нея, забивайки нокти в ръцете й.

— Да се махаме оттук! — изрече задъхано Вики. Очите й бяха изпълнени с отчаяна настойчивост, а гласът й — странен и дебел, все едно имаше нещо в устата си. — Да се махаме по-бързо оттук! То идва!

— Какво идва? Вики, къде е Елена?

— Да се махаме веднага…

Мередит погледна надолу към пътя, после поведе треперещото момиче към колата.

— Ще те отведем оттук — успокои тя приятелката си, — но ти трябва да ни кажеш какво се е случило. Бони, подай ми шала си. Тя е измръзнала.

— Някой я е наранил — обади се мрачно Мат. — Струва ми се, че е в шок или нещо такова. Въпросът е къде са останалите? Вики, Елена с теб ли беше?

Вики се разхлипа и закри лицето си с длани, докато Мередит завиваше раменете й с розовия шал на Бони.

— Не, Дик… — неясно промълви тя, сякаш изговарянето на думите й причиняваше болка. — Ние бяхме в църквата… беше ужасно. То дойде… приличаше на мъгла. Черна мъгла. И очи. Видях очите му в тъмнината… горяха. Те ме изгориха…

— Тя бълнува — обади се Бони. — Или е изпаднала в истерия, или както там се казва.

— Вики, моля те, само ни кажи едно нещо — заговори Мат бавно и отчетливо. — Къде е Елена? Какво стана с нея?

— Не знам. — Вики вдигна към небето обляното си в сълзи лице. — Дик и аз — двамата бяхме сами. Ние… и тогава внезапно то се появи около нас. Не можах да избягам. Елена каза, че гробът се отворил. Може би е излязло от там. Беше ужасно…

— Те са били в гробището, в разрушената църква — прекъсна я Мередит. — И Елена е била с тях. Погледнете това. — На светлината на лампата в колата всички видяха дълбоките пресни следи, спускащи се надолу по шията на Вики до дантелата на комбинезона й.

— Приличат на белези от животно — рече Бони. — Като одраскано от котешки нокти или нещо такова.

— Едва ли котка е нападнала онзи старец под моста — обади се Мат. Лицето му бе пребледняло, а мускулите на челюстта му играеха. Мередит проследи погледа му, насочен към шосето, и поклати глава.

— Мат, първо трябва да я откараме у тях. Трябва. Чуй ме, и аз съм разтревожена не по-малко от теб за Елена. Но Вики се нуждае от доктор и трябва да се обадим в полицията. Нямаме избор. Трябва да се върнем.

За един продължителен момент Мат остана втренчен в пътя, после изпусна шумно въздуха от дробовете си. Затръшна вратата, завъртя стартера на двигателя, обърна колата и рязко потегли.

Докато пътуваха по обратния път към града, Вики не спря да говори несвързано за някакви очи.

Елена почувства устните на Стефан върху своите.

И… всичко се оказа толкова просто. Всички въпроси намериха своите отговори, всички страхове се уталожиха, всички съмнения изчезнаха. Това, което изпита, не беше само страст, а пареща нежност и любов, толкова силна, че цялата се разтрепери. Нейната интензивност би била плашеща, ако не бе увереността, че когато е с него, няма защо да се страхува от нищо.

Най-после се бе завърнала у дома.

Беше на мястото, на което принадлежеше, най-после го бе намерила. Със Стефан тя си беше у дома.

Той се отдръпна леко и тя усети, че трепери.

— О, Елена — прошепнаха устните му и дъхът му опари нейните. — Не можем…

— Вече го направихме — промълви тя и отново го привлече към себе си.

Сякаш можеше да чете мислите му, да усеща чувствата му. Удоволствие и наслада се издигнаха помежду им, сляха ги в едно. И Елена усети как в него извират и се надигат все по-дълбоки емоции. Той искаше да я задържи завинаги в прегръдките си, да я защити от всички злини. Да я предпази от злото, което я заплашваше. Да съедини живота си с нейния.

Тя усети нежния натиск на устните му върху своите. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне от сладостта им. Да, помисли си девойката. Усещането се разпростираше в нея като чистите и бистри вълни на планинско езеро. И тя потъваше в тях, окъпана в неземната радост, която бликаше от Стефан, и блажения отклик на тялото си. Любовта на Стефан я обливаше, сияеше през нея, осветяваше всяко тъмно кътче на душата й като ярко лятно слънце. Тя потрепери от наслада, преливаща от любов и копнеж.

Той се отдръпна бавно, сякаш не можеше да понесе отделянето на телата им. Двамата преплетоха погледи, изпълнени с радостно учудване.

Стояха безмълвни. Не се нуждаеха от думи. Той погали косата й, толкова леко, че едва го усети, сякаш се боеше, че Елена ще се разпадне под пръстите му. В този миг тя осъзна, че не омразата го бе карала да я избягва толкова дълго. Не, това изобщо не бе омраза.