Пробуждането

Стефан отключи двойните врати и двамата пристъпиха в малък коридор с вито стълбище. Парапетът, както и вратите, бяха от светло дъбово дърво, толкова полирано, че сякаш сияеше в мрака.

Качиха се по стълбите до втория етаж и се озоваха на слабо осветена площадка. За изненада на Елена той отвори една врата, която беше толкова малка, че приличаше на крило на гардероб. Зад нея се разкри много стръмна и тясна стълба.

Какво странно място, помисли си момичето. Тайната стълба достигаше право в сърцето на къщата, където не проникваше никакъв звук отвън. Когато стигна върха на стълбата, Елена се озова в просторна стая, заемаща целия трети етаж.

Както и стълбището, помещението тънеше в полумрак, но тя успя да различи боядисания дървен под и откритите греди под скосения таван. От всички страни имаше високи прозорци и множество сандъци, разпръснати сред малкото масивни мебели.

Елена трепна, усетила втренчения му поглед.

— Има ли баня, където бих могла?…

Стефан кимна към вратата. Тя свали сакото му, подаде му го и без да го поглежда, влезе вътре.

8

Елена влезе в банята замаяна и вцепенена, но изпълнена с благодарност. Излезе оттам гневна.

Не можеше да си обясни тази трансформация на чувствата. Но докато миеше издраното си лице и рамене, раздразнена от липсата на огледало и от факта, че бе оставила чантата си в спортната кола на Тайлър, емоциите й отново оживяха. И това, което я изпълваше, бе гняв.

Да върви по дяволите Стефан Салваторе. Беше толкова студен и овладян дори докато спасяваше живота й. Да вървят по дяволите неговата любезност и галантност. Майната им и на високите и дебели стени, които бе издигнал около себе си.

Измъкна останалите фиби от косата си и ги използва, за да пристегне разкъсаната предна част на роклята. След това прокара набързо през разпуснатата си коса украсения гребен от слонова кост, който бе намерила на мивката. Излезе от банята с високо вирната брадичка и присвити очи.

Той не си беше облякъл сакото. Стоеше край прозореца по белия пуловер, с наведена глава, напрегнат и очакващ. Без да вдигне глава, посочи към тъмния кадифен плат, метнат върху облегалката на стола.

— Можеш да се наметнеш с това.

Беше дълга до земята пелерина с качулка, мека и плътна.

Елена обви тежката материя около раменете си. Но подаръкът не смекчи гнева й. Забеляза, че Стефан не приближи до нея, дори не я погледна, докато й говореше.

Съвсем съзнателно реши да нахлуе в личното му пространство. Обви се по-плътно с пелерината и дори в този напрегнат момент изпита особено чувствено усещане за начина, по който меките гънки падаха около тялото й и се влачеха по пода. Приближи до него и огледа тежкия махагонов скрин до прозореца.

Върху него лежеше зловещо изглеждащ кинжал с дръжка от слонова кост и красива ахатова чаша, обкована със сребро. Имаше още и златно кълбо с нещо като диск с числа, както и няколко пръснати златни монети.

Елена взе една от монетите отчасти поради любопитство, но и донякъде защото знаеше, че ще го притесни, задето рови из вещите му.

— Какво е това?

Той замълча за миг, преди да отговори, сетне каза:

— Златен флорин. Монета от Флоренция.

— А това какво е?

— Германски часовник медальон. От края на петнадесети век — добави разсеяно. — Елена…

Тя протегна ръка към малкото желязно ковчеже с подвижен капак.

— Ами това? Отваря ли се?

— Не. — Той притежаваше рефлекси на котка. Ръката му се стрелна към капака на ковчежето и го затисна. — Това е лично — изрече с напрегнат глас.

Момичето забеляза, че ръката му се допря до украсения железен капак, но без да докосне нейната. Тя вдигна пръсти и той тутакси се отдръпна.

Внезапно надигналият се в гърдите й гняв я заслепи и тя избухна.

— Внимателно! — Очите й мятаха гневни мълнии. — Не ме докосвай, защото можеш да се заразиш с нещо.

Той се извърна към прозореца.

Елена също се отдалечи и пристъпи към средата на стаята. Усещаше, че той следи изпитателно отражението й в прозореца. Изведнъж осъзна каква гледка представлява в този момент със светлорусата си коса, разпиляна по тъмната пелерина, притиснала с бялата си ръка кадифения плат към гърлото. Гневна принцеса, кръстосваща из кулата си.

Наклони глава, за да огледа капандурата на тавана и чу как той тихо, но отчетливо си пое дъх. Когато се извърна, погледът му бе впит в откритата й шия. Изразът на очите му я смути, но в следващия миг лицето му се скова и отново издигна преградата около себе си.

— Мисля — заговори Стефан, — че е по-добре да те заведа у вас.

В този миг изпита желание да го нарани, да го накара да се почувства така зле, както се чувстваше и тя. Но искаше и да узнае истината. Беше изморена от тази игра, изморена от интригите и напразните опити да отгатне мислите на Стефан Салваторе. Изпита ужас и едновременно с това прекрасно облекчение, когато чу гласът й да изрича думите, които отдавна мислеше.

— Защо ме мразиш?

Той се втренчи в нея, за миг сякаш изгубил способността да говори.

— Не те мразя — промълви накрая.