Пробуждането

— Напротив, мразиш ме — настоя Елена. — Зная, че е… невъзпитано да го казвам, но не ме е грижа. Осъзнавам, че би трябвало да съм ти благодарна, задето ме спаси тази вечер, но и за това не ми пука. Не съм те молила да ме спасяваш. Дори изобщо не знам защо се появи на гробището. И определено не разбирам защо го направи, имайки предвид чувствата ти към мен.

Стефан поклати глава, но когато заговори, гласът му бе нежен.

— Не те мразя.

— От самото начало ти ме избягваш, сякаш съм… прокажена. Опитах се да се сприятеля с теб, но ти все едно ми се изплю в лицето. Така ли постъпва един джентълмен с някого, който се опитва да бъде мил с него?

Той се опита да възрази, но тя вече беше набрала скорост.

— Постоянно ме гледаш отвисоко, и то пред всички, държиш се пренебрежително и обидно през цялото време в училище. Дори не би ми проговорил и тази вечер, ако не бе въпрос на живот и смърт. Това ли е нужно, за да благоволиш да разговаряш с някого? Само когато е в смъртна опасност?

— И дори и сега — продължи Елена с горчивина — не желаеш да те доближавам. Какво ти става, Стефан Салваторе, че живееш по този начин? Защо си издигнал стени около себе си, за да държиш хората настрани? Защо не вярваш на никого? Какво не е наред с теб?

Той мълчеше с извърнато лице. Тя пое дълбоко дъх, изправи рамене и вирна брадичка, макар че очите й пареха от напиращите сълзи.

— И какво не е наред с мен — добави тихо девойката, — че дори не желаеш да ме погледнеш? А в същото време позволяваш на Каролайн Форбс да ти се натиска? Имам правото да знам поне това. Повече никога няма да ти досаждам, дори няма да те заговарям в училище, но преди да си тръгна, искам да узная истината. Защо ме мразиш толкова много, Стефан?

Той се извърна бавно и вдигна глава. Очите му бяха толкова тъжни и далечни, че сърцето на Елена се сви при вида на болката, изписана на лицето му.

Когато заговори, гласът му все още бе овладян, но тя усещаше усилието, което му струваше това.

— Да. Мисля, че имаш право да знаеш, Елена. — Той я погледна право в очите. И тя си помисли: толкова ли е лошо? Нима наистина беше толкова лошо? — Не те мразя — продължи Стефан, като произнасяше всяка дума внимателно и отчетливо. — Никога не съм те мразил. Но ти… ми напомняш на някого.

Думите му я слисаха. Очакваше всичко друго, но не и това.

— Напомням ти на някоя друга, която си познавал?

— Да. На едно момиче, което познавах — изрече тихо той. — Но — добави бавно, сякаш не можеше да повярва, че й признава това — ти всъщност не си като нея. Тя приличаше на теб, но беше много по-крехка, деликатна. Уязвима. Отвътре и отвън.

— А аз не съм.

Той издаде някакъв звук, който би могъл да мине за смях, ако не бе толкова глух и безрадостен.

— Не. Ти си боец. Ти си… ти си си ти.

Елена за миг остана мълчалива. Не можеше да изпитва гняв, като виждаше мъката, изписана на лицето му.

— Тя много близка ли ти беше?

— Да.

— Какво се случи?

Последва дълга пауза, толкова дълга, че тя си помисли, че няма да й отговори.

— Тя умря — промълви накрая той.

Елена потръпна и пое дълбоко дъх. И последните частици от гнева й се разпръснаха и изчезнаха.

— Сигурно ти е било ужасно мъчно — рече тихо, замислена за белия надгробен камък на Гилбърт сред тревите. — Много съжалявам.

Той не каза нищо. Лицето му отново се вкамени и придоби отнесено изражение, сякаш се бе пренесъл някъде надалеч и се взираше в нещо ужасяващо и съкрушително, което само той можеше да види. Но тъгата не беше единственото чувство. През стените, въпреки всички усилия да се овладее, тя съзря в очите му изтерзания израз на непоносима вина и самота. Погледът му бе толкова скръбен и отчаян, че тя се озова до него, преди да съзнава какво прави.

— Стефан — прошепна. Той сякаш не я чу, потънал в собствения си свят на нещастия и страдания.

Без да се усети, сложи ръка върху неговата.

— Стефан, зная колко боли…

— Не можеш да знаеш! — избухна той. За миг мълчаливата му сдържаност се превърна в заслепяващ гняв. Погледна надолу към ръката й, сякаш едва сега осъзнал, че е там, сякаш вбесен от дързостта да го докосне. Зениците му бяха толкова разширени, че зелените му очи изглеждаха почти черни. Той избута ръката й и понечи да вдигне своята, за да й попречи да го докосне отново… Но незнайно как ръката му стисна нейната и пръстите им се преплетоха, сякаш удавник се бе вкопчил в своя спасител.

Стефан погледна удивено към съединените им ръце. После бавно погледът му се отмести към лицето й.

— Елена — прошепна.

И тогава тя я видя — болката, пропита в погледа му, все едно повече нямаше сили да се бори. И поражението, когато стените най-после се срутиха и тя видя това, което беше скрито зад тях.

И тогава, безпомощно, той сведе глава към устните й.

— Почакай, спри тук — рече Бони. — Стори ми се, че видях нещо.

Очуканият форд на Мат намали и приближи към края на шосето, където храстите и къпините бяха избуяли. Нещо бяло проблесна и се понесе към тях.

— Боже мой! — възкликна Мередит. — Това е Вики Бенет.