Пробуждането

— Бедното ми котенце, толкова е измръзнало. Трябва да го стоплим — прошепна Тайлър. Елена се опита да го избута, но той беше прекалено силен. Обви плътно ръце около нея и я привлече към гърдите си.

— Тайлър, искам да си вървя. Искам да си тръгна сега…

— Разбира се, бебче, всички ще си тръгнем — залюля я той. — Но първо трябва да те стоплим. Господи, колко си студена.

— Тайлър, престани! — Досега ръцете му само я дразнеха, спираха движенията й, но сега тя усети с ужас как се плъзгат хищно по кожата й.

Никога досега в живота си Елена не бе изпадала в подобна ситуация — сама и далеч от всякаква помощ. Вдигна крак и насочи високото си токче към кожената му обувка, но той успя да го избегне.

— Тайлър, свали си ръцете от мен!

— Стига, Елена, не се дръж така, аз само искам да те стопля…

— Тайлър, пусни ме — изрече задавено момичето. Опита се да се измъкне от хватката му. Той се препъна, после я затисна с цялата си тежест, притискайки я към преплетените възли на бръшляна и усуканите около него плевели върху земята.

— Ще те убия, Тайлър — с отчаян глас заговори Елена. — Не се шегувам. Махни се от мен!

Той се опита да се претърколи, изкиска се внезапно, с натежали и неконтролируеми, почти безпомощни крайници.

— О, стига, Елена, не се ядосвай. Аз само искам да те стопля. Елена, Ледената принцеса, хайде да те стоплим… Вече ти е по-топло, нали? — В този миг тя усети върху лицето си горещите му влажни устни. Все още бе притисната неподвижно под него, а неприятните му лепкави целувки се придвижиха към шията й. Чу се шум от разкъсване на плат.

— Олеле — избъбри Тайлър. — Съжалявам.

Елена изви глава и устните й срещнаха ръката му, която непохватно я галеше по бузата. Захапа я и впи зъби в месестата длан. Захапа го силно, усети вкуса на кръвта и чу болезнения му вик. Ръката му отскочи настрани.

— Хей! Казах ти, че съжалявам! — Момчето погледна обидено към наранената си длан. После лицето му потъмня и без да откъсва поглед от ръката си, я стисна в юмрук.

Това е, помисли си Елена със странно спокойствие, сякаш всичко се случваше насън. Той или ще ме удари с все сила, или ще ме убие. Стегна се, за да посрещне неизбежното.

Стефан устоя на изкушението да отиде на гробището. Всичко в него крещеше да не го прави. Последният път, когато отиде там, беше в нощта със стареца.

Стомахът му се сви от ужас при спомена. Би могъл да се закълне, че не е изсмукал цялата кръв на мъжа под моста, че е поел само толкова, колкото да се засити, без да му навреди. Но всичко от онази нощ, след като изпита изблика на Силата, бе замъглено и объркано. Всъщност дори не знаеше дали е имало изблик на Силата. Може би всичко е било само плод на въображението му или сън. Можеха да се случат странни неща, когато нуждата надделее над самоконтрола.

Той затвори очи. Когато разбра, че старецът бил откаран в болница и едва не е умрял, изпита неописуем шок. Как бе могъл да стигне толкова далеч? Почти да убие човек, когато не бе убивал никого, откакто…

Не искаше да мисли за това.

Сега, застанал пред портата на гробището в среднощния мрак, цялото му същество крещеше да се обърне и да си тръгне. Да се върне на бала, където бе оставил Каролайн — онова чувствено създание с бронзова плът, което бе в абсолютна безопасност, тъй като не означаваше абсолютно нищо за него.

Но не можеше да се върне, защото Елена беше на гробището. Усещаше присъствието й, нарастващия й страх. Елена беше на гробището и в беда, а той трябваше да я открие.

Беше стигнал до средата на склона на хълма, когато главата му изведнъж се замая. Стефан политна и с олюляване се запъти към църквата, защото тя беше единственото нещо, което виждаше по-ясно. Сякаш мозъкът му бе обвит от сива мъгла. Всяка крачка му струваше огромно усилие. Слаб, чувстваше се толкова слаб. И безпомощен срещу Силата, замайваща сетивата му.

Трябваше… трябваше да стигне до Елена. Но беше толкова слаб. Не биваше да е толкова… немощен… ако иска да помогне на Елена. Нуждаеше се… да…

Вратата на църквата зееше пред него.

Елена видя луната над лявото рамо на Тайлър. Изпита някакво странно удовлетворение, че тя е последното, което щеше да види. Викът заседна в гърлото й, задавен от страха.

И тогава нещо повдигна внезапно Тайлър и го запрати към надгробния паметник на дядо му.

Поне така й се стори. Момичето се претърколи настрани, задъхано и треперещо. Едната й ръка стисна разкъсаната рокля, а другата затърси някакво оръжие.

Но не се нуждаеше от такова. Нещо се движеше в тъмнината и тя видя човека, който бе изскубнал Тайлър от нея. Стефан Салваторе. Но това бе един непознат Стефан: красивите черти на лицето му бяха пребледнели и изкривени от ярост, зелените му очи изпускаха убийствени искри. Без дори да се движи, Стефан излъчваше такъв гняв и заплаха, че Елена се почувства по-изплашена от него, отколкото от Тайлър.