Пробуждането

— Още когато се запознахме разбрах, че ти липсват всякакви маниери — заговори Стефан. Гласът му беше тих, студен и безучастен. И по някакъв начин я омагьоса. Не можеше да откъсне очи от него, докато той се движеше към Тайлър, който поклати замаяно глава и се опита да се изправи. Стефан се движеше като танцьор — всяко движение бе грациозно и овладяно. — Но нямах представа, че си толкова примитивен.

Удари Тайлър. Едрото момче бе замахнало с месестата си ръка, но Стефан го удари по лицето още преди ръката на Тайлър да го достигне.

Тайлър политна и падна върху съседния надгробен камък. Надигна се на колене и се изправи с усилие. Дишаше тежко, а очите му мятаха гневни мълнии. Елена видя струйката кръв, потекла от носа му. Тогава той се хвърли напред.

— Един джентълмен никога не натрапва компанията си — процеди Стефан и го удари странично. Тайлър отново се просна на земята, заровил лице в плевелите и храстите. Този път му трябваше повече време, за да се изправи, а кръвта течеше от двете ноздри и от устата му. Беше задъхан като подплашен кон, но отново се хвърли към Стефан.

Стефан сграбчи реверите на сакото му, сетне двамата се завъртяха в убийствена схватка. Той разтърси Тайлър два пъти силно и грубо, докато двата му месести юмрука се люшкаха немощно във въздуха. После Стефан пусна Тайлър.

— Джентълменът не обижда жените — продължи Стефан. Лицето на Тайлър бе сгърчено, очите му бяха изцъклени, но ръката му се протягаше към крака на Стефан, който го изправи на крака и го разтърси отново.

Противникът му се свлече изнемощяло като парцалена кукла и подбели очи. — И най-вече един джентълмен никога не наранява жена — продължи да говори Стефан, докато придържаше тежкото тяло на Тайлър изправено. Раздрусваше го, натъртвайки на всяка дума.

— Стефан! — извика Елена. Главата на Тайлър се люшкаше напред–назад с всяко разтърсване. Тя беше изплашена от ставащото пред очите й, ужасена от това, което Стефан би могъл да направи. Но най-вече я смразяваше гласът му — този студен глас, като острие на рапира, красив, смъртоносен и безжалостен. — Стефан, спри!

Главата му се извърна рязко към нея. Сепнат, той сякаш бе забравил за присъствието й. За миг я погледна, все едно не я познаваше. Очите му изглеждаха черни на лунната светлина и той й заприлича на някакъв звяр или голяма птица, кръвожаден хищник, лишен от всякаква човешка емоция. Сетне лицето му се смекчи и очите му се проясниха.

Той погледна надолу към безволно отпуснатата глава на Тайлър и го подпря внимателно на червения мраморен надгробен камък. Коленете на пребития младеж се подгънаха и той се свлече надолу, но за голямо облекчение на Елена очите му бяха отворени, или поне лявото. Дясното беше подуто и се виждаше само една цепка.

— Ще се оправи — изрече глухо Стефан.

Страхът я напускаше, но тя се чувстваше някак празна. Шок, помисли си. Сигурно всеки миг ще закрещя истерично.

— Има ли кой да те откара у вас? — Гласът му бе все така смразяващо безжизнен.

Момичето си помисли за Дик и Вики, които кой знае какво правеха край статуята на Томас Фел.

— Не — поклати глава тя. Умът й отново заработи и тя погледна надолу към роклята си. Отпред красивата дреха висеше разкъсана на парцали, беше напълно съсипана. Придърпа машинално парчетата плат.

— Аз ще те закарам — рече Стефан.

Дори през мъглата на вцепенението Елена усети как я прониза кратка тръпка на страх. Погледна го — странна елегантна фигура сред надгробните плочи, с бледо лице, открояващо се на лунната светлина. Никога не й се бе струвал толкова… толкова красив, но красотата му беше почти извънземна. Не само чужда, но и нечовешка, защото нито едно човешко същество не би могло да излъчва подобна аура на сила или отчуждение.

— Благодаря ти. Би било много мило от твоя страна — бавно промълви момичето. Нямаше какво повече да каже.

Двамата оставиха Тайлър, който мъчително се опитваше да се изправи на крака, подпирайки се на надгробния паметник на предшественика си. Когато стигнаха до пътеката и Стефан се обърна към моста Уикъри, Елена усети как по гърба й отново пропълзяха ледени тръпки.

— Оставих колата си при пансиона — каза той. — Това е най-бързият начин да се върнем обратно.

— Ти така ли дойде?

— Не. Не съм прекосявал моста. Но не се тревожи, ще сме в безопасност.

Елена му повярва. Блед и мълчалив, той вървеше до нея, без да я докосва, само свали сакото си и наметна голите й рамене. Тя се почувства странно сигурна, че той без колебание би убил всекиго, който се опита да й причини зло.

Мостът Уикъри се белееше на лунната светлина, а под него ледените вълни се плискаха в древните скали. Светът изглеждаше застинал и красив, величаво студен, докато двамата вървяха по тесния селски път между високите дъбове.

Минаха покрай оградени ливади и потънали в мрак полета, докато накрая стигнаха до дългото извито шосе. Пансионът представляваше голяма сграда, изградена от ръждивокафяви глинени тухли, заобиколена от стари кедри и кленове. Всички прозорци, освен един бяха тъмни.