Пробуждането

— Добре съм — увери я той и се изпъна. — Просто съм малко уморен. Това е всичко.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава и с всяка минута тежестта в гърдите й ставаше все по-осезаема.

Обърна се към Мат с намерението да му каже нещо, но в този миг групата от първите посетители приближи вратата.

— Шоуто започва — обяви той и се скри в сенките.

Елена обхождаше стая след стая, за да провери дали някъде не са възникнали неуредици. Преди години тя се радваше най-много на тази част от вечерта, като гледаше как оживяват вдъхващите страх сцени, а лицата на посетителите застиват от ужас. Но сега мислите й бяха пропити от мрачни предчувствия, а напрежение сковаваше душата й. Тази вечер ще се случи нещо, повтаряше си тя и ледената буца в гърдите й нарастваше.

Образът на смъртта — или поне това предположи тя, че изобразяваше фигурата с качулка в черна роба — мина покрай нея и тя се запита разсеяно дали я бе виждала на някое от предишните празненства на Хелоуин. Имаше нещо познато в начина, по който се движеше фигурата.

Бони си размени измъчена усмивка с високата и слаба вещица, която насочваше потока към Стаята на паяците. Няколко момчета от по-долните класове на гимназията удряха висящите гумени паяци и крещяха, създавайки суматоха. Бони ги избута към стаята на друидите.

Там примигващи лампи придаваха на сцената призрачна атмосфера. Бони изпита мрачно задоволство, като видя господин Танър проснат върху каменния олтар с бяла роба, цялата изцапана с кръв, с ядно вперени в тавана очи.

— Супер! — изкрещя едно от хлапетата и изтича към олтара. Бони остана на мястото си и се усмихна, докато чакаше окървавената жертва да се надигне и да изкара акъла на диването.

Но господин Танър не помръдна дори когато момчето пъхна ръката си в локвата кръв под главата на жертвата.

Това е странно, помисли си Бони и побърза да попречи на хлапака да сграбчи жертвения нож.

— Не го прави — скара му се тя, затова то вдигна окървавената си ръка, която проблясваше зловещо при всяко примигване на лампите. Внезапно Бони изпита необясним страх, че господин Танър ще изчака тя да се наведе и тогава ще се изправи, за да я стресне. Но той продължаваше да се взира в тавана.

— Господин Танър, добре ли сте? Господин Танър? Господин Танър!

Никакво движение, никакъв звук. Никакъв проблясък на живот в широко оцъклените му очи. Не го докосвай, прошепна внезапно някакъв настойчив глас в главата й. Не го докосвай, не го докосвай, не го докосвай…

Под пулсиращата светлина на лампите тя видя как ръката й се протяга напред, сграбчва рамото на господин Танър и го разтърсва, видя как главата му се люшна безволно към нея. Тогава видя гърлото му.

И започна да крещи.

Елена чу писъците. Те бяха пискливи и непрекъснати. Не приличаха на нито един от другите звуци в Къщата на духовете и тя разбра, че не са престорени.

Последвалото беше истински кошмар.

Тя стигна на бегом до стаята на друидите и видя сцена, която не беше предвидена за показване пред посетителите. Бони продължаваше да крещи. Мередит я държеше за раменете. Тримата малки ученици се опитваха да се измъкнат през закрития със завеса изход.

— Той е мъртъв — захлипа Бони, когато писъците й спряха и можеше да говори. — О, Господи, кръвта е истинска и той е мъртъв. Докоснах го, Елена, той е мъртъв, наистина мъртъв…

Стаята се изпълни с хора. Някои се разкрещяха, а в следващия миг всички се заблъскаха панически към изхода, бутаха се с лакти, събориха преградите.

— Светнете лампите! — извика Елена и чу как викът й се поде от другите. — Мередит, бързо, обади се по телефона на Бърза помощ, а после и на полицията… Светнете тези лампи!

Когато помещението се освети, Елена се огледа, но не можа да види нито един възрастен, нито един, който би могъл да овладее положението. Част от нея се бе вледенила, мислите й бясно препускаха, докато се опитваше да реши какво да прави. Друга част просто се бе вцепенила от ужас. Господин Танър… Никога не го бе харесвала, но това само сякаш още повече влошаваше нещата.

— Изведете децата оттук. Да излязат всички, с изключение на персонала — рече тя.

— Не! Затворете вратите! Никой не бива да излиза, докато не дойде полицията — извика върколакът до нея и свали маската си. Елена се извърна изненадана да чуе този глас и видя, че не беше Мат, а Тайлър Смолуд.

Едва тази седмица му бе позволено да се върне в училище и лицето му все още носеше белезите от ударите на Стефан. Но в гласа му прозвуча авторитетна нотка и Елена видя пазачите да затварят вратите. Чу да се затваря друга врата в дъното на салона.

От десетината души, скупчили се около макета на Стоунхендж, Елена разпозна само един от работниците. Останалите също бяха от училището, но никой не й бе добре познат. Един от тях, момче, облечено като пират, заговори на Тайлър:

— Искаш да кажеш… смяташ, че някой от нас го е извършил?