Пробуждането

Пансионът тънеше в мрак. Елена почука на вратата, но отговор не последва. Над главата й изтрещя гръмотевица. Но дъжд не заваля.

След третото силно почукване тя натисна вратата, която веднага се отвори. Вътре в къщата цареше пълна тишина и непрогледен мрак. Само горе на върха на стълбата се мержелееше слаба светлина и тя започна да се изкачва по стъпалата, като се опираше о стените, които сякаш всеки миг щяха да се срутят отгоре й.

Светлината се процеждаше под прага на затворената врата. Елена леко, но забързано я побутна.

— Стефан — прошепна, след което се провикна по-силно: — Стефан, аз съм.

Оказа се, че говори на празна стая.

При това стая, тънеща в хаос. Вътре всичко изглеждаше като че ли бе бушувал мощен вихър, оставил след себе си пълно опустошение. Сандъците, които преди стояха до стените, сега лежаха преобърнати из стаята, капаците им зееха, а съдържанието им бе разпиляно по пода. Един прозорец беше счупен. Всички вещи на Стефан, които толкова грижливо съхраняваше и вероятно се гордееше с тях, сега бяха разпръснати като ненужни вехтории.

Ужас обзе Елена. Болезнено ясно й беше, че той се е разбеснял и е изпаднал в пристъп на пълно опустошение. Зави й се свят и краката й се подкосиха. Някой, който е склонен към насилие, бе казал Тайлър.

Не ме интересува, помисли си тя, докато надигащият се в гърдите й гняв изтласкваше страха й. Нищо друго не ме интересува, освен Стефан. Искам да те видя, но къде си ти?

Капандурата към таванския етаж беше отворена и оттам нахлуваше студен въздух. О, колко е студено, каза си Елена, изтръпнала от студ. Пък и покривът беше толкова нависоко…

Никога не се бе изкачвала по стълбата до площадката с перила на покрива. Дългата рокля й пречеше да се катери нагоре, затова премина по-бавно през капандурата, изпълзя на колене на покрива и чак тогава се изправи. Видя една тъмна фигура в ъгъла и веднага забърза натам.

— Стефан, трябваше да дойда… — започна тя, но замлъкна. Проблясването на поредната светкавица озари небето точно когато фигурата в ъгъла се обърна. И в този миг всички предчувствия, страхове и кошмари се превърнаха в истина. Писъците заседнаха в гърлото й, това бе отвъд всякаква фантазия.

О, Господи… не. Мозъкът й отказваше да възприеме гледката, разкрила се пред очите й. Не. Не. Няма да гледа това, няма да му вярва…

Но не можеше да стори нищо. Дори и да успееше да затвори очи, всяка подробност от сцената бе запечатана завинаги в паметта й. Все едно избухването на светкавицата бе жигосало завинаги мозъка й.

Стефан. Стефан, толкова фин и изискан в обичайните си дрехи, в черното кожено яке с вдигната яка. Стефан, с тъмната си коса, черна като надвисналите облаци в небето. Стефан, застинал в светлината на светкавицата, полуизвърнат към нея, присвил тяло като див звяр, готвещ се за скок, с лице, изкривено от животинска ярост.

И кръвта. Онези надменни чувствени устни бяха покрити с кръв. Червеното изпъкваше отвратително ярко на фона на бледата му кожа и острите, бели, оголени зъби. Държеше в ръце безжизненото тяло на гълъб, бял като зъбите му, с разперени криле. Друг лежеше на земята в краката му като смачкана и захвърлена носна кърпичка.

— О, Господи, не — прошепна момичето. Отстъпи назад като в някакъв транс, едва осъзнаваща какво става. Мозъкът й отказваше да възприеме този ужас, мислите й препускаха диво като мишка, опитваща се да избяга от острите зъбци на капана. Не вярваше на това, не можеше да повярва. Тялото й бе изпълнено с непоносимо напрежение, сърцето й щеше да се пръсне в гърдите, виеше й се свят.

— О, Господи, не…

— Елена! — Много по-ужасяващо от всичко останало бе това — Стефан да се взира в нея с това животинско лице, да види как по озъбената кръвожадна физиономия пропълзява израз на шок и отчаяние. — Елена, моля те. Моля те, недей…

— О, Господи, не! — Писъкът с мъка си проправяше път навън. Тя се отдръпна назад, препъвайки се, докато той пристъпи към нея. — Не!

— Елена, моля те… внимавай… — Онова отвратително нещо, онова нещо с лицето на Стефан идваше към нея, зелените очи пламтяха. Тя отскочи назад, а той направи още една стъпка към нея с протегнати ръце. Тази дълга тясна длан с тънки пръсти, която толкова нежно бе галила косата й…

— Не ме докосвай! — извика девойката. И тогава писъкът най-сетне излезе от гърлото й, а тялото й се удари в железния парапет, опасващ покрива. Той се издигаше там вече близо век и половина и на места бе почти прояден от ръжда. В паниката си Елена се облегна на него и усети как поддава под тежестта й. Звукът от стържещо желязо и счупено дърво се смеси с вика й. В следващия миг вече нямаше нищо зад гърба й, нищо, за което да се залови, и тя усети как пропада.

В този миг видя избухващи пурпурни облаци, тъмния силует на къщата до нея. Явно бе имала достатъчно дълго време, за да ги види ясно и да изпита безкрайния ужас, докато пропадаше в безкрая.

Но така и не стигна до страховитото дъно. Внезапно около нея се обвиха ръце, подкрепиха я в полета й. Чу се глухо тупване и ръцете се стегнаха, нещо пое удара от падането. После всичко застина.