Пробуждането

— Не зная кога точно ме намрази Деймън — каза той. — Винаги е било така, откакто се помня. Може би се дължеше на това, че на практика майка ни така и не успяла да се възстанови след моето раждане. Починала няколко години след това. Деймън много я обичаше и аз винаги чувствах, че не престава да ме обвинява за смъртта й. — Замлъкна, за да преглътне мъчително. — Освен това се намеси и едно момиче.

— Онази, за която аз ти напомням? — попита тихо Елена. Той кимна. — Онази — продължи тя с по-неуверен тон, — която ти е дала пръстена?

Стефан сведе поглед към сребърния пръстен на ръката си, след което погледите им се кръстосаха. После извади бавно пръстена, който носеше под ризата си, и го погледна.

— Да. Този беше нейният пръстен — изрече той. — Без такъв талисман ние ще загинем на слънчева светлина като обхванати от пламъци.

— Тогава тя е била… като теб?

— Тя беше тази, която ме направи такъв, какъвто съм сега. — Отначало неуверено, с чести прекъсвания, той се зае да й разказа за Катрин. За красотата на Катрин, за нейното очарование и за неговата любов към нея. И за Деймън.

— Тя беше толкова нежна, изпълнена с прекалено много чувства — сподели той с болезнено изражение. — Отдаваше ги на всеки, включително и на моя брат. Но накрая ние й казахме, че трябва да избере единия от нас. И тогава… тя дойде при мен.

Споменът за онази нощ, за онази сладка и ужасна нощ неусетно изплува в паметта му. Тя беше дошла при него. И той беше толкова щастлив, че на следващата сутрин, когато се събуди и тя си беше отишла, той още изпитваше пълно блаженство…

Може и да е било само сън, но двете малки рани на шията му бяха съвсем реални. Остана изненадан, като установи, че не го боли и че раните вече изглеждат почти заздравели. Освен това лесно можеше да ги скрие под високата яка на ризата си.

Сега във вените ми пулсира нейната изгаряща кръв, каза си той и сърцето му заби ускорено дори само от тези думи. Тя му беше дала силата си; тя беше избрала него.

Дори се усмихна на Деймън, когато — вечерта на същия ден — се срещнаха на уговореното място.

През целия ден Деймън отсъстваше, беше се запилял някъде, но се появи в изрядно поддържаната градина точно навреме. Подпря се на едно дърво, докато оправяше маншетите си. Катрин обаче закъсняваше.

— Може би е уморена — предположи Стефан, докато наблюдаваше как обагреното в оранжево небе постепенно става все по-тъмносиньо. Опита се да прикрие леко самодоволната си интонация. — Вероятно се нуждае от повече почивка от обичайното.

Деймън го изгледа остро. Тъмните му очи просветнаха пронизващо изпод черната коса.

— Може би — процеди той с многозначителен тон, сякаш искаше да каже още нещо.

Но точно тогава двамата братя дочуха леките й стъпки по пътеката и Катрин се появи сред високите плетове. Носеше бялата си рокля и беше красива като ангел.

Усмихна се и на двамата. Стефан отвърна учтиво на усмивката й, споделяйки само с поглед тяхната тайна. После зачака.

— Вие поискахте да направя своя избор — заговори тя, поглеждайки първо към него, а после и към брат му. — И ето че сега настъпи часът, който бях определила, така че ще ви кажа какво съм избрала.

Вдигна малката си ръка, онази с пръстена на нея, и Стефан се взря в камъка, едва сега осъзнал, че е също толкова наситеносин, колкото и небето тази вечер. Сякаш Катрин винаги носеше със себе си част от нощта.

— И двамата сте виждали този пръстен — тихо отрони тя. — И знаете, че без него ще умра. Не е лесно да се сдобие човек с такъв талисман, но за щастие моята прислужница Гудрен е умница, пък и във Флоренция има много бижутери, способни да работят със сребро.

Стефан я слушаше, без да разбира накъде бие, но когато тя се обърна към него, отново й се усмихна насърчително.

— И така — продължи тя, като продължи да го гледа в очите, — сега имам един подарък за теб. — Тя пое ръката му в своята и притисна нещо в дланта му. Когато сведе очи, той видя, че в ръката си държи пръстен, оформен точно като нейния, но по-голям и по-тежък, и изработен от сребро, вместо от злато.

— Все още не се нуждаеш от него, когато се показваш на слънце — увери го тя с ласкава усмивка, — но много скоро ще ти потрябва.

Обзе го такъв мощен пристъп на гордост и възторг, че направо онемя. Пресегна се към ръката й, за да я целуне. Искаше му се да я сграбчи в прегръдките си дори и тук, пред Деймън. Но Катрин побърза да се отвърне от него.

— За теб също имам подарък — продължи тя. Стефан си каза, че слухът му вероятно му изневерява, понеже със сигурност тази топлина, тази привързаност в гласа й не можеха да бъдат предназначени за брат му. — Ти също ще се нуждаеш много скоро от него.

Стефан си помисли, че навярно и очите му са започнали да му изневеряват. Показваха му това, което бе невъзможно, което не можеше да е истина. В дланта на Деймън Катрин остави същия пръстен като този, който току-що бе подарила на Стефан.

Тишината, която последва, беше толкова пълна и напрегната, че му се стори, че в следващия миг светът ще рухне.