Пробуждането

Пред тях проблесна сребриста вода. Между дъбовете се откри малка поляна, а мостът беше точно зад нея. Краката на Елена се подгъваха, дъхът й излизаше със свистене от гърлото, но не можеше да си позволи да забави ход. Вече виждаше дървените греди на моста. Оставаха само седем метра, пет метра, три метра.

— Успяхме! — простена Мередит, когато стъпките им затрополяха по гредите на моста.

— Не спирай! Трябва да стигнем до другия бряг!

Мостът заскърца под краката им, когато се втурнаха по него, като стъпките им отекваха сред плискащата се вода. Когато скочи и цопна в една мръсна локва на отсрещния бряг, Елена най-после пусна ръкава на Бони и позволи на изтощените си нозе да спрат.

Мередит се преви на две, опряла ръце на бедрата си, дишайки дълбоко. Бони още плачеше.

— Какво беше това? Ох, какво беше? — заговори трескаво тя. — Още ли ни преследва?

— Не, вече всичко е наред — прошепна Елена. Очите й бяха пълни със сълзи и цялата трепереше, но поне горещото стягане в гърлото бе изчезнало. Реката шумеше, а водите й се вихреха сред тънещите в мрак бързеи. — Тук не може да ни стигне — добави тя.

Мередит я изгледа втренчено, после отмести поглед към другия бряг, затулен от нагъсто надвисналите клони на дъбовете, а накрая отново се извърна към Бони. Облиза устните си и леко се засмя.

— Разбира се. То не може да ни последва. Но все пак е по-добре да се прибираме у дома, нали? Освен ако не искаме да прекараме нощта тук.

Някакво неясно чувство разтърси Елена.

— Не и тази нощ, благодаря — отговори тя. Обгърна с ръка Бони, която още хълцаше. — Всичко е наред, Бони. Вече сме в безопасност. Хайде, да вървим.

Мередит отново се обърна, за да огледа реката.

— Знаеш ли, аз нищо не видях там — каза тя. Гласът й вече звучеше по-спокойно. — Може би изобщо не е имало нищо зад нас. Навярно просто се паникьосахме ненужно и сами се изплашихме. С малката помощ на присъстваща тук жрица на друидите.

Елена не каза нищо, когато отново тръгнаха, рамо до рамо по прашния път. Но въпросите не спираха да се тълпят в главата й. Въпроси без отговори.

5

Огромната пълна луна пръскаше сиянието си, когато Стефан се върна в пансиона. Беше замаян както от умората, така и от голямото количество кръв, която бе погълнал. Отдавна не се беше насищал толкова обилно. Но изригването на импулса от дива Сила в гробището го бе довело едва ли не до лудост, бе разтърсило вече отслабналия му самоконтрол. Все още не бе сигурен откъде се бе появила Силата. От скривалището си сред сенките бе наблюдавал момичетата, когато страстта изригна в него и принуди момичетата да побягнат. А той остана раздвоен между страха да не паднат в реката и желанието да проучи Силата и да открие източника й. Накрая я последва, защото не можеше да понесе мисълта тя да бъде наранена.

Нещо черно размаха криле сред гората, когато трите момичета достигнаха до моста, осигуряващ безопасността им. Но дори изострените от нощните бдения сетива на Стефан не успяха да разпознаят какво бе това. Все пак остана загледан в тази посока, докато тя и другите две момичета не поеха по пътя, водещ до града. Едва тогава отново се върна на гробището.

Сега то беше пусто, прочистено от това, което доскоро е било там. На земята бе останала само една тънка копринена лента, която за очите на простосмъртните би изглеждала сива в мрака. Но той виждаше истинския й цвят и като я стисна между пръстите си, я поднесе бавно към устните си. Тогава усети уханието на косата й.

Спомените отново го връхлетяха. Почувства се толкова зле, когато хладното сияние на ума й дразнеше съзнанието му. Но да бъде в една и съща класна стая с нея в училището, да усеща присъствието й зад себе си, да вдъхва нежното ухание на кожата й, обгръщащо го отвсякъде, се оказа много повече, отколкото можеше да понесе.

Чуваше всяко нейно вдишване, долавяше топлината на дъха й, сгряваща съвсем леко гърба му. Струваше му се дори, че чува биенето на сърцето й. И накрая за свой ужас откри, че е безсилен пред копнежа. Езикът му облизваше напред–назад кучешките му зъби, докато се наслаждаваше на болезненото удоволствие, което се натрупваше в тях, насърчаваше го. Нарочно остана така, наострил обонянието си, за да вдъхва уханието й, да позволи на виденията да го обземат, за да завладеят изцяло съзнанието му. Колко нежна можеше да бъде кожата на врата на едно момиче, как неговите устни отначало щяха да я погалят също тъй нежно, обсипвайки я с леки целувки тук и там, докато не достигне жадуваната вдлъбнатина на гърлото й. Мястото, където ударите на сърцето й най-силно отекват под деликатната кожа. И как най-после ще разтвори устни, за да оголи острите си като кинжали зъби, които отдавна го боляха, и ще…

Не. Сепна се от унеса си с рязко движение. Сърцето му биеше като побесняло. Цялото му тяло трепереше. Току-що бе свършил часът и целият клас се втурна навън. Оставаше му само да се надява никой да не го е следил отблизо.