Пробуждането

Когато тя го заговори, той не можа да повярва, че беше в състояние да я гледа лице в лице, докато вените му изгаряха и цялата му горна челюст се стягаше от болка. За миг се изплаши, че ще изгуби контрол върху тялото си, че ръцете му ще се вкопчат в раменете й и че ще я обладае пред всички присъстващи. Нямаше представа как да се измъкне от този капан. След малко успя все пак да пренасочи енергията си, за да се извини с непоколебим тон, смътно съзнаващ, че в никакъв случай не бива да използва Силите. Нямаше значение, защото дори и без тях той във всяко едно отношение превъзхождаше простосмъртните момчета, които сега се опитваха да го надиграят на футболното игрище.

Зрението му бе по-остро, рефлексите по-бързи, мускулите по-силни. Точно тогава обаче една ръка го шляпна по гърба и гласът на Мат проехтя в ушите му:

— Поздравления! Добре дошъл в отбора!

Като се вгледа в това честно усмихнато лице, Стефан бе обзет от срам. Ако знаеше само кой съм аз всъщност, нямаше да ми се усмихваш така сърдечно, помисли си мрачно той. Ще спечеля това състезание чрез измама. А момичето, което обичаш — защото я обичаш, нали? — точно сега изцяло е обсебило мислите ми.

Тя остана в мислите му въпреки усилията му през този следобед да я пропъди от съзнанието си. Слепешката бе бродил из гробището, изтласкан от гората под въздействието на Сила, която не можеше да проумее. Веднъж, след като я бе видял, трябваше непрекъснато да се бори със себе си, да се опитва да се пребори с желанието си, докато Силата принуди нея и приятелките й да се спасяват с бягство. И тогава той се бе завърнал у дома… но само за да се нахрани. След като изцяло бе изгубил контрола върху себе си.

Не можеше да си спомни какво точно се бе случило, как бе позволил да се стигне дотам. Този проблясък на Силата бе започнал именно тогава, пробуждайки в него желания, които искаше да останат погребани завинаги. Нуждата от лова. Копнежът по преследването, дивата наслада да усещаш страха на жертвата и варварският триумф при убийството й. Години… не, не години, а столетия бяха изтекли, откакто не бе изпитвал тази нужда с толкова пронизваща мощ. Вените му пламтяха. Мислите му се обагриха в червено: жадуваше за горещия вкус на плътта, за първичния трепет, за кръвта. За струите прясна кръв.

Пристъпи на една-две крачки след момичетата, докато възбудата още го разтърсваше. Кой знае какво щеше да се случи, ако не бе подушил миризмата на стареца. По-добре беше да не мисли повече за това. Но когато стигна до края на моста, ноздрите му настръхнаха от острата отличителна миризма на човешка плът.

Човешка кръв. Най-прекрасният еликсир, забраненото опияняващо вино. Много по-упойващо от всяка спиртна напитка, парещата есенция на самия живот. А той бе толкова изтощен от съпротивата срещу своята жажда за кръв.

И тогава нещо помръдна по брега под моста, нещо, смътно приличащо на купчина захвърлени стари дрипи. В следващия миг Стефан гъвкаво като котка скочи до купчината. Протегна ръка, за да отдръпне дрипите и да разкрие едно сбръчкано лице и мършав врат. Той тутакси присви устни и оголи зъбите си.

И повече никакви други звуци не се чуха, освен шумното мляскане, докато се хранеше.

Сега, докато се изкачваше по стъпалата към главния вход на пансиона, където напоследък живееше, той се опита да не мисли за това, да не мисли и за нея — за момичето, което го изкушаваше с топлината си, с живота си. Тя бе единствената, за която копнееше, но трябваше да го преодолее. Да, трябваше да задуши още в зародиш всички подобни мисли, преди отново да го обсебят. За свое добро. И за нейно. Иначе би превърнал в действителност най-лошите й кошмари, макар че тя въобще не подозираше за това.

— Кой е там? Ти ли си, момче? — провикна се дрезгав глас. Една от вратите на втория етаж се отвори и от нея надникна посивяла глава.

— Да, синьора… госпожо Флауърс. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил.

— А, за да ме обезпокоиш, е нужно нещо повече от скърцането на дъските по пода. Заключи ли вратата?

— Да, синьора. Вие сте в… безопасност.

— Това е добре.

— Тук трябва да се грижим за безопасността. Никога не знаеш какво може да изскочи от гората, нали? — Той набързо погледна към усмихнатото й дребно лице, заобиколено от посивели кичури, но с живи, бързо стрелкащи се очи. Дали те не криеха някаква тайна?

— Лека нощ, синьора.

— Лека нощ, момче. — Тя затвори вратата.

Щом се прибра в стаята си, той се тръшна на леглото и се загледа в ниския скосен таван.

Обикновено нощем се чувстваше неспокоен, тъй като за него не беше обичайното време за спане. Но тази вечер се чувстваше доста уморен. Толкова много енергия му костваше да се изправя срещу слънчевата светлина, пък и обилното хранене още повече засили летаргията му. И скоро след това той вече не виждаше надвисналия над него белеещ се таван, въпреки че не беше заспал.