Пробуждането

— О, онези ли? Мога да ти ги кажа — отвърна спокойно Елена. — Тя имаше намерението да ни съобщи, че се носи слух, че Стефан Салваторе е наркоман.

— Какво! — ахна Бони, сетне избухна в смях. — Но това е абсурдно. Кой наркоман на този свят ще се облича така и ще носи тъмни очила? Искам да кажа, че той върши всичко възможно, за да привлече повече внимание към себе си… — Гласът й обаче внезапно притихна, докато кафявите й очи се разшириха от учудване. — Но може би той го прави тъкмо заради това. Кой би заподозрян някого, който толкова очебийно се натрапва? А освен това живее сам и е ужасно потаен… Елена! Вярно ли е?

— Не е — отсече Мередит.

— Откъде знаеш?

— Защото аз съм тази, която пусна слуха. — При вида на смаяното изражение на Бони тя се ухили и добави: — Елена ми каза да го направя.

— Оооо. — Бони изгледа Елена с възхищение. — Толкова си лукава. А мога ли да разкажа на всички, че е в последен стадий на неизлечима болест?

— Не, не можеш. Не искам някоя подражателка на Флорънс Найтингейл5 да се втурне да се грижи за него. Но пък можеш да разгласиш каквото си щеш за Жан-Клод.

Бони се пресегна към снимката.

— Всъщност кой е този тук?

— Градинарят. Много си пада по тези храсти хибискус. Освен това е женен и има две деца.

— Жалко — заяви съвсем сериозно Бони. — Ама ти каза на Франсес на никого да не казва за него…

— Точно така. — Елена сведе поглед към часовника си. — Което впрочем означава, че към два часа следобед примерно вече ще го знае цялото училище.

След часовете момичетата отидоха в къщата на Бони. Щом наближиха входа, ги посрещна пискливо джафкане и когато Бони отвори вратата, един много стар и много тлъст пекинез се опита да избяга навън. Името му беше Яндзъ. Толкова беше разглезен, че единствено майката на Бони можеше да се справя с него. Кучето захапа леко глезена на Елена, докато тя минаваше край него.

Всекидневната беше мрачна заради плътните завеси и прекалено много мебели. Вътре завариха Мери — сестрата на Бони, която тъкмо освобождаваше къдравата си черна коса от шапката. Тя беше точно с две години по-голяма от Бони и работеше в клиниката във Фелс Чърч.

— О, Бони — каза тя, — радвам се, че се върна. Здравей, Елена. Здравей, Мередит.

Елена и Мередит също я поздравиха.

— Какво става? Изглеждаш уморена — каза Бони.

Мери остави шапката си върху масичката за кафе, но вместо да отговори, зададе друг въпрос:

— Снощи, когато се прибра толкова разстроена, къде каза, че си била с момичетата?

— Там, надолу, при моста Уикъри.

— Точно така си помислих и аз — въздъхна Мери. — А сега ме изслушай, Бони Маккълоу. Повече кракът ти да не е стъпил там около този мост и особено късно вечер. И в никакъв случай сама. Ясно ли е?

— Но защо? — попита учудено Бони.

— Защото снощи някой е бил нападнат там. Ето защо не можеш да ходиш там. А знаеш ли къде са го намерили? Точно на брега под моста Уикъри.

Елена и Мередит се спогледаха в недоумение. Бони вкопчи ръката си в лакътя на Елена.

— Някой бил нападнат под моста? Но кой е той? И какво се е случило с него?

— Не зная. Тази сутрин един от гробарите го забелязал проснат там долу, под моста. Оказал се някакъв бездомник или поне така мисля. Вероятно е спял под моста, когато са го нападнали. И вече беше полумъртъв, когато го доведоха в клиниката. Още не е дошъл в съзнание. Може да умре.

Елена преглътна мъчително.

— Какво искаш да кажеш с това, че са го нападнали?

— Искам да кажа — отчетливо заяви Мери, — че гърлото му беше почти напълно прерязано. Загубил е невероятно количество кръв. Отначало лекарите помислили, че е бил нападнат от някакво животно, но сега доктор Лоуен твърди, че е причинено от човек. И полицията смята, че този, който го е извършил, се крие на гробището. — Мери, стиснала плътно устни, изгледа поред и трите момичета. — Така че ако ти Елена Гилбърт, си била тогава на моста… или в гробището, тогава този човек може да е бил там заедно с теб. Схващаш ли?

— Не е нужно да ни плашиш още повече — обади се сломено Бони. — Разбрахме какво имаш предвид.

— Добре тогава. — Мери се наведе и предпазливо се зае да сресва косата си. — Ще си легна замалко. Не исках да ви развалям настроението. — С тези думи излезе от всекидневната.

Останали сами, трите момичета се спогледаха тревожно.

— Можеше да бъде някоя от нас — заговори тихо Мередит. — Особено ти, Елена. Нали ти отиде там сама.

Кожата на Елена настръхна. Същото болезнено тревожно чувство, което бе изпитала в старото гробище. Сякаш отново усети полъха на вятъра и видя редицата от високи надгробни камъни, обкръжаващи я от всички страни. Слънчевата светлина и гимназията „Робърт Е. Лий“ никога не й бяха изглеждали по-далечни.

— Бони — поде бавно тя, — ти видя ли някого там? И какво имаше наум, когато каза, че някой ме чакал там?

Бони я изгледа безизразно в полумрака на всекидневната.

— За какво говориш? Никога не съм казвала това.

— Напротив, каза го.

— Не, не съм. Никога не съм го изричала.

— Бони — намеси се Мередит, — и двете го чухме. Ти се беше загледала в един стар надгробен камък и тогава каза на Елена…