Пробуждането

От онзи ужасен следобед той въобще не е разговарял с мен. Но ще ти кажа нещо много странно. Често се случва да погледна към него и да уловя погледа му, насочен към мен. В часовете седим през няколко чина и за да ме погледне, му се налага да се извърти на чина си. Не се сваля с никое друго момиче, поне така на мен ми се струва, така че слухът, че бил наркоман, свърши добра работа. Случва се да изчезне някъде между часовете или след тренировките с отбора по футбол. Освен това никога не съм го виждала в столовата. Нито е канил някого на гости в стаята си в пансиона. И след училище нито веднъж не отиде в сладкарницата.

Как тогава да намеря някое място, където той да не може да избегне срещата с мен! Това се оказа сериозен проблем за осъществяването на моя план Б. Бони ми каза веднъж: „Защо не връхлети някоя гръмотевична буря, ама когато и той е с нас, та да трябва да се скрием някъде заедно?“ А пък Мередит ми подскажа, че няма да е зле колата ми да се радвали точно пред вратата на пансиона му. Но нито една от тези идеи не е осъществима на практика. Направо ще откача, докато се опитвам да измисля нещо по-добро.

Всеки ден става все по-зле. Имам чувството, че съм обтегната пружина, която всеки миг ще се скъса. Ако в най-скоро време не измисля нещо, аз ще…

За малко щях да напиша „ще умра“.

Идеята за решението я споходи съвсем спонтанно. И се оказа много просто.

Искрено съжаляваше за Мат; отлично съзнаваше, че беше дълбоко наранен от слуховете за Жан-Клод. Той почти не разговаряше с нея след плъзването на слуха, като обикновено я поздравяваше единствено с едно забързано сухо кимване. А когато един ден тя се изпречи пред него в празния коридор пред стаята, в която щеше да се проведе часът по творческо писане, той не пожела да срещне погледа й.

— Мат… — започна тя. Искаше да му каже, че това не е вярно, че никога не би излизала с друго момче, без преди това да му каже. Искаше да му обясни още, че никога не бе искала да го нарани и че сега се чувства ужасно. Но просто не знаеше как да започне. Накрая само изрече забързано „Много съжалявам“ и се обърна, за да влезе в класната стая.

— Елена — промълви той и тя се извърна. Сега я гледаше право в очите, после погледът му се задържа върху устните й, плъзна се по косата й. Накрая поклати глава, сякаш искаше да й подскаже, че възприема всичко като някаква шега.

— Този французин наистина ли съществува? — запита я най-после с настоятелен тон.

— Не — веднага си призна Елена без капка колебание. — Сама си го измислих — добави простичко, — за да докажа на всеки, че не съм разстроена за… — Но не успя да довърши фразата си.

— … заради Стефан — довърши той вместо нея. — Отдавна се досетих — кимна Мат. Изглеждаше едновременно по-мрачен, но в същото време в погледа му се четеше разбиране. — Виж какво, Елена, поведението на Стефан спрямо теб се оказа доста гадно, но не мисля, че беше нещо лично. Той се държи така с всички…

— С изключение на теб.

— Не. Понякога разговаря с мен, но не и за себе си. Никога не е споделял нещо за семейството си или за това, с което се занимава извън училище. Все едно… все едно е издигнал някаква стена около себе си, която не мога да преодолея. И не мисля, че ще позволи на някого да проникне през нея. Което е много жалко, защото ми се струва, че зад стената се крие един нещастен човек.

Елена се замисли върху думите му. Образът на един уязвим и страдащ Стефан — представа, каквато не й бе хрумвала досега — направо я очарова. Той винаги изглеждаше толкова самоуверен, толкова спокоен, напълно невъзмутим. Но Елена знаеше, че понякога самата тя изглежда така в очите на другите. Възможно ли бе под спокойната си външност и той да е толкова нещастен и объркан, колкото и самата тя, кралицата на гимназията?