Пробуждането

И в този миг тя осъзна красотата си. Не беше само роклята, нито прическата й. Тя беше родена красива: слаба и стройна, величествена и прекрасна — творение от коприна и вътрешен огън. Видя как устните му се разтвориха леко, инстинктивно, а погледите им се преплетоха.

— Здравей. — Нима това бе нейният глас, толкова тих и в същото време самоуверен? Очите му бяха зелени. Зелени като листата на дъба в разгара на лятото. — Забавляваш ли се? — попита тя.

Вече да. Не го каза, но тя знаеше, че тъкмо това си мисли; четеше го в очите му, впити в нейните. Никога досега не е била толкова сигурна в силата си. Само че всъщност той не приличаше на човек, който се забавлява; изглеждаше блед, сякаш измъчван от силна болка, която не може да понесе нито миг повече.

Оркестърът подхвана някаква бавна мелодия. Той продължаваше да се взира в нея, да я изпива с поглед. Зелените му очи потъмняха, станаха почти черни от желание. Тя изпита смътното усещане, че всеки миг ще я сграбчи в прегръдките си и ще я целуне силно и страстно, без да промълви нито дума. Изведнъж се изплаши. Сърцето й бясно затуптя. Сякаш тези зелени очи проникваха дълбоко в нея, достигайки до една част от нея, заровена дълбоко под повърхността — и тази част крещеше „опасност“. Някакъв инстинкт, по-древен от цивилизацията дори, й нашепваше да побегне, да тича, без да се обръща.

Ала Елена не помръдна. Същата сила, която я ужасяваше, я задържаше неподвижна. Това бе нещо, което не можеше да контролира, осъзна девойката. Каквото и да се случваше, то бе отвъд разума й, нямаше нищо общо с обикновените, нормални неща. Но вече нямаше спиране, нито връщане назад и въпреки обзелия я страх, тя изпитваше облекчение. Това бе най-напрегнатото и вълнуващо преживяване, което бе изпитвала с момче, макар че всъщност нищо не се бе случило. Той просто се взираше в нея сякаш бе хипнотизиран, а тя отвръщаше на погледа му. Въздухът бе наелектризиран, все едно помежду им прехвърчаха горещи искри. Елена видя как очите му потъмняват победени. Сърцето й подскочи лудо, когато той бавно протегна едната си ръка.

И тогава всичко рухна.

— О, Елена, колко си сладка — произнесе един глас и погледът на Елена се замъгли от златиста пелена. Беше Каролайн, с гъста и лъскава кестенява коса, с идеален бронзов тен, облечена в рокля от златисто ламе, подчертаваща пищно разголената й плът. Тя плъзна голата си ръка под лакътя на Стефан и му се усмихна подканващо. Двамата заедно изглеждаха зашеметяващо, като двойка световноизвестни модели, озовали се с благотворителна цел на училищен бал, много по-ослепителни и изискани от всички останали.

— Тази рокличка е толкова сладка — продължи Каролайн, докато мислите на Елена продължаваха да текат на автопилот. Ръката й, небрежно преплетена с тази на Стефан, й казваше всичко: къде е била Каролайн по време на обяд през последни седмици, какво е правила през цялото това време. — Обещах на Стефан, че ще се отбием само за кратко и няма да стоим до края. Така че нали няма да имаш нищо против, ако го ангажирам за танците?

Елена се чувстваше странно спокойна, с изпразнено от мисли съзнание. Каза не, разбира се, че няма нищо против и проследи с поглед как Каролайн се отдалечава — една симфония в кестеняво и златисто. Стефан я последва.

Елена огледа кръга от заобикалящи я лица, сетне се извърна и се озова срещу Мат.

— Ти си знаел, че той ще дойде с нея.

— Знаех, че тя иска да бъде с него. Тя го преследваше по време на обяд и след училище, направо му се предлагаше. Но…

— Разбирам. — Все още в плен на онова необяснимо, фалшиво спокойствие, Елена зарея поглед сред тълпата и видя Бони да идва към нея, а Мередит да става от масата си. Явно бяха видели всичко. Както и всички останали. Без да каже нито дума на Мат, тя се запъти към приятелките си и всички инстинктивно поеха към дамската тоалетна.

Вътре бе претъпкано. Мередит и Бони си бъбреха за незначителни неща, но в същото време в погледите им се четеше загриженост.

— Видя ли онази рокля? — попита Бони и скришом стисна пръстите на Елена. — Сигурно е залепила предницата с някакво суперлепило. Какво ли ще облече за следващия танц? Целофан може би?

— Или прозрачно тиксо — додаде Мередит с нисък глас. — Добре ли си?

— Да. — Елена виждаше в огледалото, че очите й са прекалено блестящи, а страните й покрити с ярки червени петна. Приглади косата си и се обърна.

Помещението се изпразни и трите приятелки останаха сами. Бони придърпваше нервно обсипаната с пайети панделка на кръста си.

— Може би в крайна сметка станалото не е толкова лошо — рече тихо тя. — Искам да кажа, че през последните седмици ти не си мислила за нищо друго, освен за него. Нищо чудно и да е цял месец. Така че всяко зло за добро и сега ще можеш да продължиш напред, вместо да… ами, да продължаваш да го преследваш.

„И ти ли, Бруте?“, помисли си Елена, а на глас изрече:

— Много ти благодаря за подкрепата.

— Стига, Елена, не ставай такава — намеси се Мередит. — Бони не искаше да те нарани, просто мисли…