Пробуждането

Той погледна надолу към безволно отпуснатата глава на Тайлър и го подпря внимателно на червения мраморен надгробен камък. Коленете на пребития младеж се подгънаха и той се свлече надолу, но за голямо облекчение на Елена очите му бяха отворени, или поне лявото. Дясното беше подуто и се виждаше само една цепка.

— Ще се оправи — изрече глухо Стефан.

Страхът я напускаше, но тя се чувстваше някак празна. Шок, помисли си. Сигурно всеки миг ще закрещя истерично.

— Има ли кой да те откара у вас? — Гласът му бе все така смразяващо безжизнен.

Момичето си помисли за Дик и Вики, които кой знае какво правеха край статуята на Томас Фел.

— Не — поклати глава тя. Умът й отново заработи и тя погледна надолу към роклята си. Отпред красивата дреха висеше разкъсана на парцали, беше напълно съсипана. Придърпа машинално парчетата плат.

— Аз ще те закарам — рече Стефан.

Дори през мъглата на вцепенението Елена усети как я прониза кратка тръпка на страх. Погледна го — странна елегантна фигура сред надгробните плочи, с бледо лице, открояващо се на лунната светлина. Никога не й се бе струвал толкова… толкова красив, но красотата му беше почти извънземна. Не само чужда, но и нечовешка, защото нито едно човешко същество не би могло да излъчва подобна аура на сила или отчуждение.

— Благодаря ти. Би било много мило от твоя страна — бавно промълви момичето. Нямаше какво повече да каже.

Двамата оставиха Тайлър, който мъчително се опитваше да се изправи на крака, подпирайки се на надгробния паметник на предшественика си. Когато стигнаха до пътеката и Стефан се обърна към моста Уикъри, Елена усети как по гърба й отново пропълзяха ледени тръпки.

— Оставих колата си при пансиона — каза той. — Това е най-бързият начин да се върнем обратно.

— Ти така ли дойде?

— Не. Не съм прекосявал моста. Но не се тревожи, ще сме в безопасност.

Елена му повярва. Блед и мълчалив, той вървеше до нея, без да я докосва, само свали сакото си и наметна голите й рамене. Тя се почувства странно сигурна, че той без колебание би убил всекиго, който се опита да й причини зло.

Мостът Уикъри се белееше на лунната светлина, а под него ледените вълни се плискаха в древните скали. Светът изглеждаше застинал и красив, величаво студен, докато двамата вървяха по тесния селски път между високите дъбове.

Минаха покрай оградени ливади и потънали в мрак полета, докато накрая стигнаха до дългото извито шосе. Пансионът представляваше голяма сграда, изградена от ръждивокафяви глинени тухли, заобиколена от стари кедри и кленове. Всички прозорци, освен един бяха тъмни.

Стефан отключи двойните врати и двамата пристъпиха в малък коридор с вито стълбище. Парапетът, както и вратите, бяха от светло дъбово дърво, толкова полирано, че сякаш сияеше в мрака.

Качиха се по стълбите до втория етаж и се озоваха на слабо осветена площадка. За изненада на Елена той отвори една врата, която беше толкова малка, че приличаше на крило на гардероб. Зад нея се разкри много стръмна и тясна стълба.

Какво странно място, помисли си момичето. Тайната стълба достигаше право в сърцето на къщата, където не проникваше никакъв звук отвън. Когато стигна върха на стълбата, Елена се озова в просторна стая, заемаща целия трети етаж.

Както и стълбището, помещението тънеше в полумрак, но тя успя да различи боядисания дървен под и откритите греди под скосения таван. От всички страни имаше високи прозорци и множество сандъци, разпръснати сред малкото масивни мебели.

Елена трепна, усетила втренчения му поглед.

— Има ли баня, където бих могла?…

Стефан кимна към вратата. Тя свали сакото му, подаде му го и без да го поглежда, влезе вътре.

8

Елена влезе в банята замаяна и вцепенена, но изпълнена с благодарност. Излезе оттам гневна.

Не можеше да си обясни тази трансформация на чувствата. Но докато миеше издраното си лице и рамене, раздразнена от липсата на огледало и от факта, че бе оставила чантата си в спортната кола на Тайлър, емоциите й отново оживяха. И това, което я изпълваше, бе гняв.

Да върви по дяволите Стефан Салваторе. Беше толкова студен и овладян дори докато спасяваше живота й. Да вървят по дяволите неговата любезност и галантност. Майната им и на високите и дебели стени, които бе издигнал около себе си.

Измъкна останалите фиби от косата си и ги използва, за да пристегне разкъсаната предна част на роклята. След това прокара набързо през разпуснатата си коса украсения гребен от слонова кост, който бе намерила на мивката. Излезе от банята с високо вирната брадичка и присвити очи.

Той не си беше облякъл сакото. Стоеше край прозореца по белия пуловер, с наведена глава, напрегнат и очакващ. Без да вдигне глава, посочи към тъмния кадифен плат, метнат върху облегалката на стола.

— Можеш да се наметнеш с това.

Беше дълга до земята пелерина с качулка, мека и плътна.

Елена обви тежката материя около раменете си. Но подаръкът не смекчи гнева й. Забеляза, че Стефан не приближи до нея, дори не я погледна, докато й говореше.