Пробуждането

— Да. На едно момиче, което познавах — изрече тихо той. — Но — добави бавно, сякаш не можеше да повярва, че й признава това — ти всъщност не си като нея. Тя приличаше на теб, но беше много по-крехка, деликатна. Уязвима. Отвътре и отвън.

— А аз не съм.

Той издаде някакъв звук, който би могъл да мине за смях, ако не бе толкова глух и безрадостен.

— Не. Ти си боец. Ти си… ти си си ти.

Елена за миг остана мълчалива. Не можеше да изпитва гняв, като виждаше мъката, изписана на лицето му.

— Тя много близка ли ти беше?

— Да.

— Какво се случи?

Последва дълга пауза, толкова дълга, че тя си помисли, че няма да й отговори.

— Тя умря — промълви накрая той.

Елена потръпна и пое дълбоко дъх. И последните частици от гнева й се разпръснаха и изчезнаха.

— Сигурно ти е било ужасно мъчно — рече тихо, замислена за белия надгробен камък на Гилбърт сред тревите. — Много съжалявам.

Той не каза нищо. Лицето му отново се вкамени и придоби отнесено изражение, сякаш се бе пренесъл някъде надалеч и се взираше в нещо ужасяващо и съкрушително, което само той можеше да види. Но тъгата не беше единственото чувство. През стените, въпреки всички усилия да се овладее, тя съзря в очите му изтерзания израз на непоносима вина и самота. Погледът му бе толкова скръбен и отчаян, че тя се озова до него, преди да съзнава какво прави.

— Стефан — прошепна. Той сякаш не я чу, потънал в собствения си свят на нещастия и страдания.

Без да се усети, сложи ръка върху неговата.

— Стефан, зная колко боли…

— Не можеш да знаеш! — избухна той. За миг мълчаливата му сдържаност се превърна в заслепяващ гняв. Погледна надолу към ръката й, сякаш едва сега осъзнал, че е там, сякаш вбесен от дързостта да го докосне. Зениците му бяха толкова разширени, че зелените му очи изглеждаха почти черни. Той избута ръката й и понечи да вдигне своята, за да й попречи да го докосне отново… Но незнайно как ръката му стисна нейната и пръстите им се преплетоха, сякаш удавник се бе вкопчил в своя спасител.

Стефан погледна удивено към съединените им ръце. После бавно погледът му се отмести към лицето й.

— Елена — прошепна.

И тогава тя я видя — болката, пропита в погледа му, все едно повече нямаше сили да се бори. И поражението, когато стените най-после се срутиха и тя видя това, което беше скрито зад тях.

И тогава, безпомощно, той сведе глава към устните й.

— Почакай, спри тук — рече Бони. — Стори ми се, че видях нещо.

Очуканият форд на Мат намали и приближи към края на шосето, където храстите и къпините бяха избуяли. Нещо бяло проблесна и се понесе към тях.

— Боже мой! — възкликна Мередит. — Това е Вики Бенет.

Момичето се препъна на светлината на фаровете и застана на пътя, махайки, докато Мат натискаше спирачките. Светлокестенявата й коса висеше на сплъстени кичури, очите й бяха изцъклени, а лицето — изцапано с прах и кал. Беше само по бял комбинезон.

— Качи я в колата — рече Мат. Мередит вече бе отворила вратата на колата. Изскочи и се затича към замаяното момиче.

— Вики, добре ли си? Какво ти се е случило?

Момичето простена, втренчило поглед пред себе си. После сякаш внезапно видя Мередит и се вкопчи в нея, забивайки нокти в ръцете й.

— Да се махаме оттук! — изрече задъхано Вики. Очите й бяха изпълнени с отчаяна настойчивост, а гласът й — странен и дебел, все едно имаше нещо в устата си. — Да се махаме по-бързо оттук! То идва!

— Какво идва? Вики, къде е Елена?

— Да се махаме веднага…

Мередит погледна надолу към пътя, после поведе треперещото момиче към колата.

— Ще те отведем оттук — успокои тя приятелката си, — но ти трябва да ни кажеш какво се е случило. Бони, подай ми шала си. Тя е измръзнала.

— Някой я е наранил — обади се мрачно Мат. — Струва ми се, че е в шок или нещо такова. Въпросът е къде са останалите? Вики, Елена с теб ли беше?

Вики се разхлипа и закри лицето си с длани, докато Мередит завиваше раменете й с розовия шал на Бони.

— Не, Дик… — неясно промълви тя, сякаш изговарянето на думите й причиняваше болка. — Ние бяхме в църквата… беше ужасно. То дойде… приличаше на мъгла. Черна мъгла. И очи. Видях очите му в тъмнината… горяха. Те ме изгориха…

— Тя бълнува — обади се Бони. — Или е изпаднала в истерия, или както там се казва.

— Вики, моля те, само ни кажи едно нещо — заговори Мат бавно и отчетливо. — Къде е Елена? Какво стана с нея?

— Не знам. — Вики вдигна към небето обляното си в сълзи лице. — Дик и аз — двамата бяхме сами. Ние… и тогава внезапно то се появи около нас. Не можах да избягам. Елена каза, че гробът се отворил. Може би е излязло от там. Беше ужасно…

— Те са били в гробището, в разрушената църква — прекъсна я Мередит. — И Елена е била с тях. Погледнете това. — На светлината на лампата в колата всички видяха дълбоките пресни следи, спускащи се надолу по шията на Вики до дантелата на комбинезона й.

— Приличат на белези от животно — рече Бони. — Като одраскано от котешки нокти или нещо такова.

— Едва ли котка е нападнала онзи старец под моста — обади се Мат. Лицето му бе пребледняло, а мускулите на челюстта му играеха. Мередит проследи погледа му, насочен към шосето, и поклати глава.