Пробуждането

Останалите момичета също бяха притихнали. Откъм вратата на мъжките съблекални се чуваше звук на течаща вода, отваряне и затваряне на шкафчета, неясни викове.

— Тренировката е свършила — отбеляза Бони. — Навън сигурно се е стъмнило.

— Да, и Нашият герой в момента се къпе. — Мередит повдигна вежди към Елена. — Искаш ли да надникнеш?

— Искам — полу на шега отвърна Елена. Изведнъж настроението в салона се помрачи. Точно в този момент тя наистина искаше да види Стефан, да бъде с него.

— Чули ли сте нещо ново за Вики Бенет? — попита внезапно тя.

— Ами — отговори Бони след миг — чух, че родителите й са й намерили психиатър.

— Психиатър? Защо?

— Ами… предполагам си мислят, че всички онези неща, които ни разказа, са халюцинации или нещо подобно. Чух още, че имала много лоши кошмари.

— О — промълви Елена. Звуците от съблекалнята на момчетата стихнаха и те чуха как външната врата се затръшна. Халюцинации, помисли си тя, халюцинации и кошмари. Не знаеше защо, но внезапно си припомни онази нощ на гробището, когато Бони ги накара да побягнат от нещо, което никоя от тях трите не видя.

— По-добре отново да се залавяме за работа — подкани ги Мередит. Елена се отърси от спомените и кимна.

— Ние… ние бихме могли да направим и гробище — рече колебливо Бони, сякаш прочела мислите на Елена. — Искам да кажа, в Къщата на духовете.

— Не — остро възрази приятелката й. — Не, ще се придържаме към това, което сме приели — добави с по-спокоен глас и отново се наведе над бележника си.

Известно време в салона не се чуваше нищо друго, освен тихото скърцане на химикалките и шумолящата хартия.

— Добре — каза накрая Елена. — Сега трябва само да измерим и отделните зони. Някой трябва да застане зад скамейките… Сега пък какво става?

Лампите в гимнастическия примигнаха и засветиха много по-слабо.

— О, не! — раздразнено извика Мередит. Лампите отново примигнаха, угаснаха, после засветиха едва-едва.

— Нищо не мога да прочета — оплака се Елена, като се взираше в белия лист. Погледна към Бони и Мередит, но лицата им представляваха две бели петна.

— Сигурно нещо не е наред с генератора за аварийното захранване — заключи Мередит. — Ще отида да доведа господин Шелби.

— Не може ли да довършим утре? — жално попита Бони.

— Утре е неделя — изтъкна Елена. — Освен това трябваше още миналата седмица да сме свършили с това.

— Ще отида да потърся господин Шелби — настоя Мередит. — Хайде, Бони, идваш с мен.

— Ние всички бихме могли… — започна Елена, но Мередит я прекъсна.

— Ако всички тръгнем да го търсим и не го намерим, после няма да можем да се върнем. Хайде, Бони, все пак се намираме в училище.

— Но там е тъмно.

— Навсякъде е тъмно, истински кошмар. Хайде, след като сме двете, няма страшно. — И тя задърпа колебаещата се Бони към вратата. — Елена, не пускай никого тук.

— Няма нужда да ми казваш. — Елена им отвори вратата и проследи с поглед как тръгнаха надолу по коридора. Когато силуетите им изчезнаха в полумрака, тя влезе вътре и затвори вратата.

Е, страхотна бъркотия, няма що, както обичаше да казва майка й. Приближи се към кашона, който бе донесла Мередит, и започна да връща вътре папките и бележниците. На слабата светлина те представляваха само неясни очертания. Чуваше се единствено дишането й. Тя беше сама в огромния полутъмен салон…

Някой я наблюдаваше.

Не можеше да си обясни откъде го знае, но беше сигурна. Някой зад нея в тънещия в полумрак гимнастически салон я дебнеше. Очи в мрака, както беше казал онзи старец. Вики също го бе казала. А сега тези очи следяха нея.

Завъртя се бързо с лице към салона и, затаила дъх, се втренчи в сенките. Изпитваше ужас, че ако издаде някакъв звук, онова нещо ще я докопа. Но не можа да види нищо, не чу нищо.

Пейките имаха странно зловещ вид — неясни форми, простиращи се в нищото. Далечният край на салона се губеше в сива мъгла. Тъмна мъгла, помисли си момичето и усети как всеки мускул на тялото й се напряга болезнено, докато се ослушваше отчаяно. О, Господи, какъв беше този мек нашепващ звук? Сигурно въображението ми играе номера… Моля те, нека всичко е плод на въображението ми.

Внезапно мислите й се проясниха. Трябваше да се махне от това място, веднага. Тук имаше истинска опасност, не беше само фантазия. Нещо беше там, нещо дяволско, нещо, което я искаше. А тя беше сама.

Нещо се раздвижи в сенките.

Писъкът заседна в гърлото й. Мускулите й замръзнаха и тя застина неподвижно, скована от ужас — и от някаква безименна сила. Наблюдаваше безпомощно как силуетът в тъмнината се движи през сенките и приближава към нея. Имаше чувството, че самият мрак е оживял и се е разраснал, приемайки форма — човешка форма на млад мъж.

— Съжалявам, ако съм те изплашил.

Гласът бе приятен, с лек акцент, който тя не можа да определи. В него изобщо не звучеше съжаление.

Облекчението беше толкова внезапно и цялостно, че бе почти болезнено. Момичето се отпусна и издиша дълбоко.

Беше само някакъв младеж, бивш ученик или помощник на господин Шелби. Съвсем обикновен тип, който се усмихваше леко, сякаш развеселен, че я бе докарал почти до припадък.