Пробуждането

— Тръгвам си — рече. — Засега.

Тя разтърси глава, наблюдавайки го как излиза през френските прозорци, без да каже нито дума. Когато се затвориха зад него, момичето остана да стои мълчаливо, опитвайки се да си поеме дъх.

Тишината… но нали не трябваше да е тихо. Извърна се към стария часовник и с изумление разбра, че е спрял. Но преди да го разгледа по-внимателно, чу възбудените гласове на Бони и Мередит.

Забърза към коридора, усещайки непривична слабост в краката си, прибра блузата си и я закопча. Задната врата беше отворена и тя видя отвън две фигури, наведени над нещо на моравата.

— Бони? Мередит? Какво става?

Когато Елена приближи, Бони вдигна глава. В очите й блестяха сълзи.

— О, Елена, той е мъртъв.

Вледенена от ужас, Елена се втренчи в малката топка в краката на Бони. Пекинезът лежеше безжизнено на едната си страна, с отворени очи.

— О, Бони — промълви тя.

— Той беше остарял — заговори Бони, — но никога не съм очаквала, че ще умре толкова бързо. Само преди малко лаеше.

— Мисля, че е по-добре да влезем в къщата — обади се Мередит, а Елена вдигна глава и кимна. Тази нощ не беше безопасно да остават навън в мрака. Но не беше и нощ, през която да призовават гости вътре. Вече го знаеше, макар че все още не разбираше какво се бе случило.

Чак след като се върнаха в дневната, откри, че дневникът й е изчезнал.

Стефан вдигна глава от мекия като кадифе врат на сърната. Гората бе изпълнена с нощни звуци, но той не беше сигурен какво точно го бе обезпокоило.

Докато все още бе в плен на Силата, сърната се окопити от транса. Той усети как мускулите й потръпнаха, опитвайки се да се изправи на крака.

Върви, помисли си той, като се отдръпна и я пусна. Тя се завъртя, надигна се и побягна.

Бе поел достатъчно. Облиза деликатно ъгълчетата на устата си и усети как кучешките му зъби се смалиха и притъпиха, както винаги прекалено чувствителни след продължително хранене. Вече му бе трудно да определи колко му е достатъчно. Откакто беше в двора на църквата, не му бе прималявало, нито имаше пристъпи на замайване, но живееше в постоянен страх, че тези симптоми отново ще се появят.

А най-много се боеше от едно: че някой ден ще дойде на себе си все още замаян и объркан и ще открие нежното тяло на Елена, отпуснато безводно в ръцете му, грациозната й шия ще бъде белязана с две червени рани, а сърцето й ще е спряло завинаги.

Знаеше, че това бе неизбежно.

Жаждата за кръв с всичките й безброй ужаси и наслади и досега си оставаше мистерия за него. Въпреки че от векове всеки ден живееше с нея, все още не я разбираше.

Като живо човешко същество той без съмнение изпитваше отвращение, повдигаше му се от мисълта да пие гъстата топла течност направо от дишащо тяло. Ако въобще някой му предложеше такова нещо с толкова много думи.

Но никакви думи не бяха изречени през онази нощ, нощта, в която Катрин го промени завинаги.

Дори след толкова много години споменът бе съвсем ясен. Той бе заспал, когато тя се появи в спалнята му, придвижвайки се безшумно като призрак. Той бе заспал, сам…

Тя дойде при него, облечена във фина ленена нощница.

Беше нощта преди деня, в който бе обещала да обяви избора си. И тя бе дошла при него.

Една бяла ръка разтвори завесите на леглото и Стефан се събуди от съня си. Седна разтревожен в леглото. Когато я видя, с разпиляна по раменете златисторуса коса, със сини очи, едва видими в мрака, той застина от изумление.

И от любов. Никога досега в живота си не бе виждал нещо по-красиво. Затрепери и се опита да заговори, но тя допря два студени пръста до устните му.

— Шшт — прошепна и леглото се огъна под тежестта на двамата.

Лицето му пламна, а сърцето му затуптя лудешки от притеснение и вълнение. Никога досега жена не бе посещавала леглото му. А това беше Катрин, Катрин с красотата на богиня, спуснала се от небесата, Катрин, която обичаше повече от душата си.

И защото я обичаше, трябваше да призове цялата си воля. Когато тя се плъзна между чаршафите, приближавайки толкова близо, че той усети студения полъх на нощния въздух и тънката й нощница, Стефан заговори с усилие:

— Катрин — зашепна, — ние… аз мога да чакам. Докато се оженим в църквата. Ще кажа на баща ми да уреди да се венчаем следващата седмица. Няма… няма да чакаме много дълго…

— Шшт — прошепна отново тя и той усети онази същата студенина върху кожата си. Не можа да се сдържи, обгърна я с ръце и я притисна към гърдите си.

— Това, което правим сега, няма нищо общо с венчавката — каза тя и протегна тесните си пръсти, за да го погали по врата.

Той разбра. Изпита кратък пристъп на страх, който изчезна, щом пръстите й го загалиха. Той го искаше, искаше всичко, което ще му позволи да бъде с Катрин.

— Лежи спокойно, любов моя — прошепна тя.

Любов моя. Думите отекнаха блажено в съзнанието му, докато се отпускаше обратно на възглавницата с извита назад брадичка, за да разкрие шията си. Страхът бе изчезнал, заменен с толкова огромно щастие, че му се струваше, че ще се пръсне на милион късчета.