Пробуждането

Гласът му се извиси и напрегна. Дишаше задъхано. Очите му се разшириха като на изплашено дете. Елена пое стегнатите му като менгеме пръсти с другата си ръка, за да се опита да ги разтвори.

— Стефан, всичко е наред. Ти не си там. Ти си тук, с мен.

— Не искам да го видя… но не мога да спра. Там има нещо бяло. Нещо бяло под дървото. Не ме карай да гледам натам!

— Стефан, Стефан, погледни ме!

Ала той не я чуваше. Думите се изтръгваха от гърлото му като тежки спазми, сякаш не можеше да ги контролира, не успяваше да ги изговори достатъчно бързо.

— Не можех да се приближа… ала все пак го сторих. Видях дървото, видях стената. И онова там, бялото. Зад дървото. Бяло с нещо златисто под него. И тогава разбрах, да, досетих се и се втурнах към него, защото това бялото беше нейната рокля. Бялата рокля на Катрин. Заобиколих дървото и я видях на земята и беше реално. Не сънувах. Беше роклята на Катрин — гласът му се извиси, преди да прекъсне в пристъп на невъобразим ужас, — но Катрин я нямаше в роклята.

Елена усети как я пронизва ледена тръпка като при гмуркане в студена вода. Кожата й настръхна и се опита да му каже нещо, ала не успя. Той заговори още по-забързано, сякаш така можеше да прогони обзелия го ужас.

— Катрин я нямаше там, тъй че всичко можеше да се окаже някаква шега, само че роклята й беше на земята, скупчена сред пепелта. Като пепел от огнище или нещо подобно, обаче наоколо всичко вонеше на изгоряла плът. Ужасно смърдеше, така непоносимо, че ми прилоша. Край ръкава на роклята й видях къс от пергамент. А на камъка отстрани, върху този камък малко по-нататък, блестеше пръстенът й. Онзи същият, със синия камък. Пръстенът на Катрин. Пръстенът на Катрин… — Внезапно изкрещя ужасено: — Катрин, какво стори ти? — После рухна на колене, като най-после пусна пръстите на Елена, за да зарови лице в шепите си.

Елена го прегърна през раменете, които потръпваха от несдържани стенания. Стисна го по-силно и го притегли към скута си.

— Катрин е свалила пръстена си — прошепна тя. Това не беше въпрос. — Тя съзнателно се е изложила на пагубното за нея въздействие на слънцето.

Той продължи да стене горчиво, докато тя го придържаше, отпуснал глава върху синята й рокля, докато галеше тръпнещите му рамене. Шепнеше някакви безсмислени думи само за да го утеши, да прогони ужаса, който я бе обзел. Ето че той най-после замлъкна и надигна глава. Заговори прегракнало, но като че ли вече се бе завърнал в настоящето, бе започнал да се окопитва.

— Върху онзи пергамент тя беше написала бележка за мен и Деймън. В нея признаваше, че била егоистка, като искала и двама ни. Казваше още, че не могла да понесе нашето ожесточено противопоставяне и съперничество. Надявала се, след като изчезне от този свят, ние повече да не се мразим един другиго. Искала да ни сдобри.

— О, Стефан — прошепна Елена. Усети как очите й се наляха с горещи сълзи на симпатия. — О, Стефан. Толкова съжалявам. Но не разбираш ли, че Катрин е сгрешила? Дори и последното й решение да е било егоистично, това е бил нейният избор. Така че не е имало нищо общо нито с теб, нито с Деймън.

Стефан поклати глава, все едно че се опитваше да отблъсне истината, съдържаща се в думите й.

— Тя отдаде живота си… заради това. Ние я убихме. — Скочи на крака. Но очите му оставаха блуждаещи като две големи черни дупки. Имаше вид на малко, безкрайно объркано момче.

— Деймън дойде зад мен. Взе бележката й и я прочете. И тогава… мисля, че полудя. И двамата бяхме полудели. Взех пръстена на Катрин, но той се опита да ми го отнеме. Вкопчихме се един в друг. Казахме си ужасни неща. Обвинявахме се взаимно за това, което се бе случило. Не помня как се добрахме обратно до къщата, но по едно време аз се озовах навън с шпагата си в ръка. Започнахме да се дуелираме. Исках завинаги да съсипя това негово арогантно лице, да го убия. Помня как баща ни се разкрещя от къщата. Ние се дуелирахме все по-ожесточено, забързани да свършим, преди той да е дошъл.

И двамата бяхме добре обучени във фехтовката. Но Деймън винаги е бил по-силният, а в този ден беше и по-бърз от мен. Може би се бе променил повече от мен. И докато баща ни крещеше от прозореца на къщата, усетих как острието на шпагата на Деймън прониза дрехите ми. В следващия миг се заби в сърцето ми.

Елена го изгледа изумено, но той продължи без прекъсване.

— Усетих пронизващата болка от стоманата, усетих как ме промуши дълбоко, дълбоко навътре. Безжалостно непоколебимо пробождане. И тогава силите ме напуснаха и аз паднах. Строполих се върху застланата с каменни плочи земя.

Погледна към Елена и завърши съвсем семпло:

— Ето как… умрях.

Елена се смрази, сякаш ледът, който по-рано тази вечер бе почувствала в гърдите си, я бе залял цялата и сковал в прегръдката си.