Пробуждането (Книга първа)

Елена прехапа устни, за да прикрие усмивката си, когато Тайлър и Дик бавно заотстъпваха, макар и твърде неохотно. Добрият стар Мат, помисли си тя. Но сега добрият стар Мат влезе в класната стая заедно със Стефан, а зад тях пристъпваше Елена, загледана в Тайлър и Дик. Когато момчетата седнаха, тя побърза да се настани на чина зад Стефан, откъдето можеше да го гледа, без той да подозира. Осъществяването на плана й трябваше да изчака за след часовете.

Мат раздрънка монетите в джоба си, което означаваше, че иска да каже нещо.

— Хм, здравей — заговори накрая той, смутен от неудобното положение, — тези двамата тук, нали се сещаш, те са…

Стефан се засмя, но с горчива нотка.

— Кой съм аз, че да съдя? — Сега в тона му се прокраднаха повече емоции, отколкото Елена бе дочула досега в казаното от него дори и при спора му с учителя Танър. Но това не бяха щастливи емоции. — Пък и защо трябва да ме посрещат с добре дошъл? — довърши той, сякаш повече на себе си.

— А защо пък не? — възрази Мат, вперил поглед в лицето на Стефан. Квадратната му челюст се бе стегнала в решително изражение.

— Слушай — отново заговори Мат. — Вчера си говорихме за футбола. Е, стана така, че един от нашите разтегна сухожилие и сега нямаме с кого да го заменим. А днес следобед имаме тренировка. Какво мислиш по въпроса?

— Аз да го сменя? — възкликна удивено Стефан. — Ами… не зная дали ще се справя.

— Можеш ли да бягаш?

— Да бягам ли?… — Стефан се извърна наполовина към Мат и Елена видя как на устните му се изписа лека усмивка. — Да, мога.

— Можеш ли да ловиш топката?

— Да.

— Ами че това е всичко, което се иска. Аз съм куотърбек. Ако можеш да ловиш топките, които ще ти подавам, и да тичаш с тях, значи можеш да играеш.

— Разбирам. — Стефан се усмихна леко и макар изражението на Мат да оставаше все така строго, в сините очи му затанцуваха весели искри. За свое безкрайно удивление Елена установи, че ревнува Мат от Стефан. Двамата така добре се разбираха, че тя се почувства пренебрегната.

Но в следващия миг усмивката на Стефан се стопи и той само промърмори разсеяно:

— Благодаря ти… но не мога да се заема, защото имам други ангажименти.

В този момент пристигнаха Бони и Каролайн, след което часът започна с урока на Танър по европейска история.

Елена не чу нищо, защото през цялото време мислено си повтаряше:

„Здравей. Аз съм Елена Гилбърт. Оглавявам комитета по посрещането на новодошлите съученици, така че съм упълномощена да те разведа из училището и всичко да ти покажа. А сега, ако не желаеш да ми създаваш затруднения, ще ми позволиш ли да изпълня задълженията си?“ Последните думи трябваше да изрече с широко разтворени очи, с поглед, преливащ от желание… но само ако той направи някакъв опит да откаже поканата й. Наистина бе замислено безпогрешно. Той имаше вид на неопитен в общуването с момичетата и трябваше да му се помогне.

Някъде по средата на часа момичето, което седеше от дясната й страна, й подаде една бележка. Елена я разгъна и позна по детски закръгления почерк на Бони. Прочете написаното:

„Ще задържа К. колкото мога по-дълго. Какво става? Получава ли се???“

Елена се огледа и видя Бони на първия чин, обърнала се назад към нея. Елена посочи с пръст към бележката, поклати глава и беззвучно изговори, мърдайки по-силно устните си: „Ще се видим след края на часа.“

Като че ли измина цял век, преди учителят Танър да им даде последните си указания за следващия час относно устното изпитване, след което ги освободи. Всички рипнаха едновременно от чиновете. Ето че се започва, каза си Елена и с разтуптяно сърце се насочи към Стефан, като му препречи пътеката между чиновете, така че да не може да я заобиколи.

Сега вече и аз заприличах на Дик и Тайлър, каза си момичето и едва се сдържа да не се изкикоти истерично. Вдигна поглед и видя, че очите й бяха точно на височината на устата му.

Изведнъж сякаш цялото съдържание на мозъка й се изпразни. Какво, по дяволите, трябваше да каже? Отвори уста и с много притеснение успя да изрече първите думи от толкова старателно заученото си приветствено слово:

— Здравей. Аз съм Елена Гилбърт. Оглавявам комитета по посрещането на новодошлите съученици и съм упълномощена да…

— Съжалявам, но нямам време. — В първия миг тя просто не повярва на ушите си, че въобще не й дава шанс да довърши словото си. Но продължи механично със заучените думи:

— … те разведа из училището и да ти покажа всичко…

— Съжалявам, но не мога. Трябва да… да отида на тренировката по футбол. — Стефан се обърна към Мат, който ги гледаше с развеселена физиономия.

— Да — намеси се Мат. — Но…

— Тогава е по-добре да тръгвам. Ще ми покажеш ли накъде да вървя?

Мат погледна безпомощно към Елена, след което само сви рамене.

— Ами… да, разбира се. Хайде. — Той се извърна назад, докато Елена изведнъж се озова в средата на кръг от любопитни зяпачи, сред които Каролайн открито й се присмиваше. Елена се вцепени. Гърлото й пресъхна. Не можеше да понесе нито секунда повече да остане тук. Обърна се рязко и забързано напусна класната стая.

4