Пробуждането (Книга първа)

— Довиждане — едва чуто изрече Елена, обърнала се с лице към надгробния камък. Върху пръстта аленееше оставеното от нея цвете. Остави до него панделката си, обърна се и кимна на Бони и Мередит: — Да тръгваме.

Трите се насочиха мълчаливо нагоре по хълма към тънещата в руини стара църква. Скрепената с кръв клетва ги бе изпълнила с чувството, че са извършили тържествен обет. Като минаха покрай развалините на църквата, Бони потръпна. Слънцето вече беше залязло, въздухът застудя, а вятърът се усилваше. Всеки нов порив изтръгваше тревожен шепот от тревата и брулеше листата на надвисналите над тях стари дъбове.

— Студено ми е — промълви Елена, спря се за миг пред тъмната дупка, където някога е била вратата на църквата, и погледна надолу по склона.

Луната още не беше изгряла. Различаваха се само смътните очертания на старото гробище и моста Уикъри зад него. Старото гробище датираше от времето на Гражданската война, затова върху много от надгробните камъни бяха изписани имена на войници. Но сега бе запустяло и изоставено. По гробовете растяха само бурени и върби, а по гранитните плочи се виеха диви лози. Гледка, която Елена никога не бе харесвала.

— Изглежда различно, не мислите ли? Искам да кажа сега, когато притъмня — заговори неспокойно тя. Не знаеше как точно да им обясни какво всъщност имаше предвид, но това не бе място, където й се искаше да бъде.

— Можем да го заобиколим — обади се Мередит. — Но това ще увеличи пътя ни с още двадесет минути.

— Аз пък нямам нищо против да минем оттук — изрече Бони и с мъка преглътна. — Винаги съм повтаряла, че искам да ме погребат в старото гробище.

— Ще престанеш ли да дрънкаш за погребения! — викна й Елена и пое забързано надолу по склона на хълма. Но колкото по-нататък напредваше по тясната пътека, толкова по-зле се чувстваше. Забави крачка, за да могат Бони и Мередит да я настигнат. Когато наближиха първия надгробен камък, сърцето й заби още по-силно. Опита се да не обръща внимание на мрачната гледка, но цялата й кожа настръхна, дори малките косъмчета по ръцете. Между всеки два поредни повея на вятъра звуците сякаш се усилваха многократно… дори стъпките им по осеяната с нападали листа пътека отекваха тревожно.

Тъмния силует на рушащата се църква вече бе зад тях. Тясната пътечка криволичеше между обраслите с лишеи надгробни плочи, много от които бяха по-високи от Мередит. Достатъчно големи, за да се скрие някой зад тях, помисли си обзетата от неясно безпокойство Елена. Някои от надгробните камъни бяха килнати като например този с херувима, приличащ на истинско бебе, като се изключи това, че главата му беше паднала върху пръстта до тялото. Широките гранитни очи на главата бяха празни и безизразни. Елена не можеше да откъсне втренчения си поглед от нея, а сърцето й лудешки затуптя.

— Защо спряхме? — попита Мередит.

— Аз просто… съжалявам — промърмори Елена, но едва се обърна и отново се вцепени. — Бони, какво става?

Бони се взираше в гробището, с отворени устни, с широко разтворени безизразни очи като очите на падналата глава на херувима. Страх прониза Елена.

— Бони, престани. Стига! Не е смешно.

Бони обаче не й отговори.

— Бони! — извика Мередит. Двете с Елена се спогледаха изумено и внезапно Елена проумя, че веднага трябва да се махне оттук. Втурна се надолу по пътеката, обаче един странен глас заговори зад гърба й и тя трескаво се извърна назад.

— Елена — произнесе гласът. Не, не беше гласът на Бони, обаче идваше от устата на Бони. Смъртнобледа сред мрака, Бони продължаваше да се взира в гробището. Лицето й бе безизразно.

— Елена — отново заговори гласът и добави, когато главата на Бони се извърна към нея, — там те чака някой.

Елена така и не разбра какво се случи през следващите няколко минути. Сякаш нещо се движеше сред тъмните прегърбени форми на паметниците, шумеше и се издигаше над тях. Елена изпищя, след нея веднага се разкрещя и Мередит и когато двете момичета хукнаха напред, Бони също ги последва, пищейки и тичайки с все сила.

Елена тичаше по тясната пътека, препъвайки се в камъните и храстите наоколо. Бони, задъхана, едвам я следваше, а Мередит — винаги хладнокръвната и цинична Мередит — сега почти не можеше да си поеме дъх. Внезапно проехтя оглушителен трясък и нещо изграчи сред клоните на дъба над главите им. Елена хукна още по-бързо.

— Зад нас има нещо! — изпищя пронизително Бони. — О, Господи, какво става?

— Давай направо към моста — задъхано изкрещя Елена въпреки пламтящите си от напрежението гърди. Не знаеше защо, но усещаше инстинктивно, че трябва да стигнат там. — Не спирай, Бони! Не поглеждай назад! — Сграбчи ръкава на другото момиче и го задърпа.

— Не мога повече — изхлипа Бони и залитна настрани, забавяйки крачките си.

— Можеш! — озъби й се Елена, отново сграбчи ръкава й и я принуди да продължи да тича. — Хайде! Хайде!