Пробуждането (Книга първа)

— Томас и Хонория ми изглеждат малко бледи — продължаваше да се хили Вики. — Мисля, че се нуждаят от малко цвят. — Измъкна от чантата си червило и започна да боядисва устните на женската статуя. Елена усети как й се повдига. Като дете винаги бе изпитвала благоговение към бледата дама и сериозния мъж, които лежаха със затворени очи и скръстени на гърдите ръце. По-късно, когато родителите й загинаха, тя си ги представяше как лежат по същия начин един до друг в гробището. Но продължи да държи запалката, докато другото момиче рисуваше мустаци и клоунски нос върху лицето на Томас Фел.

Тайлър ги наблюдаваше.

— Хей, вижте колко са издокарани, а никъде не могат да отидат. — Постави ръце върху каменния капак, наведе се и се опита да го отмести. — Какво ще кажеш, Дик? Искаш ли да ги разведем на нощна разходка? Може би до центъра на града?

Не, помисли си ужасено Елена, докато Дик избухна в гръмогласен смях, последван от пискливия кикот на Вики. Но Дик вече беше застанал до Тайлър, хванал с две ръце капака на ковчега.

— На три — рече Тайлър и започна да отброява: — Едно, две, три.

Елена бе приковала очи върху ужасяващото клоунско лице на Томас Фел. Момчетата се напъваха и ръмжаха, а мускулите им се издуваха под ризите. Но не успяха да отместят капака нито на сантиметър.

— Проклетото нещо сигурно е закрепено по някакъв начин — изсумтя сърдито Тайлър и се обърна.

На Елена й прималя от облекчение. Опитвайки се да изглежда невъзмутима, тя се облегна на каменния капак на гроба. И тогава се случи.

Чу стържене на камък и в същия миг усети как капакът се отмества под лявата й ръка. Тежката плоча продължи да се измества настрани, карайки я да загуби равновесие. Запалката се изплъзна от ръцете й и тя изпищя веднъж, после още веднъж, опитвайки се да се закрепи на краката си. Политна надолу в отворения гроб, а около нея с грохот се изви леден полъх на вятър. В ушите й отекваха писъци.

Сетне изведнъж се озова навън, под лунната светлина, толкова ярка, че можеше да вижда лицата на останалите. Тайлър я държеше. Момичето се огледа като обезумяло.

— Да не полудяваш? Какво стана? — Тайлър я разтърсваше.

— Той помръдна. Капакът помръдна. Измести се и се отвори… аз не зная… почти паднах вътре. Беше студено…

Момчетата се разсмяха.

— Бедното бебче май се е побъркало от страх — заключи Тайлър. — Хайде, Дики, момчето ми, да отидем да проверим.

— Тайлър, недей…

Но те влязоха вътре. Вики се помая малко на прага, загледана в разтрепераната Елена. Тайлър й махна да дойде.

— Виж — поде той, когато тя пристъпи неохотно вътре. Извади запалката и я задържа високо над мраморната статуя на Томас Фел. — Все още е затворен, виж, залепнал като муха на мед. Виждаш ли?

Елена се втренчи в идеално затворения капак на ковчега.

— Отмести се. Аз едва не паднах вътре…

— Да бе, както кажеш, бебче. — Тайлър обви ръка около раменете й и я притисна към себе си. Тя вдигна глава и видя, че Дик и Вики са застанали в същата поза, само че очите на Вики бяха затворени и на лицето й бе изписан блажен израз. Тайлър затърка брадичката си в косата й.

— Вече бих искала да се върнем на бала — промълви безжизнено Елена.

Тайлър престана да търка брадичката си в косата й, после рече:

— Както кажеш, бебче. — Погледна към Дик и Вики. — Вие двамата съгласни ли сте?

— Ние бихме искали да останем още малко — ухили се Дик. Вики се изкиска, без да отваря очи.

— Добре. — Елена се запита как двамата ще се върнат, но се остави на Тайлър да я поведе. Когато се озоваха навън, той се спря.

— Не мога да позволя да си тръгнеш, без да ти покажа надгробния камък на дядо ми. Хайде, Елена — подкани я той, когато тя понечи да възрази, — моля те, не наранявай чувствата ми. Трябва да го видиш. Това е нашата фамилна гордост и слава.

Елена се усмихна измъчено, макар да имаше чувството, че в стомаха й се бе настанила ледена буца. Може би ако угоди на желанието му, той ще я изведе по-скоро оттук.

— Добре — кимна момичето и двамата се запътиха към гробището.

— Не по този път, а оттам. — В следващия миг той я поведе надолу към старото гробище. — Всичко е наред, честно, не е много далеч от пътеката. Ето там е, виждаш ли? — посочи към нещо, което блестеше на лунната светлина.

Елена ахна. Сърцето й замря в гърдите. Сякаш там стоеше човек, гигантска фигура с кръгла плешива глава. Никак не й се искаше да бъде тук, сред гранитни надгробни плочи, порутени и килнати от вековете. Ярката лунна светлина чертаеше странни сенки сред участъците от непрогледен мрак.

— Това отгоре е само една топка. Няма от какво да се плашиш — опита се да я успокои Тайлър и я поведе встрани от пътеката към проблясващия в тъмнината надгробен паметник. Беше изработен от червен мрамор, а голямата топка, стърчаща отгоре му, й напомняше на издутата луна на хоризонта. Сега същата тази луна ги осветяваше с лъчите си, бели като мраморните ръце на Томас Фел. Елена не можа да се овладее и цялата се разтрепери.