Пробуждането (Книга първа)

— Побързай! — извика Бони от вратата на гимнастическия салон. До нея чакаше господин Шелби, портиерът на гимназията.

Елена хвърли последен поглед в далечината към фигурите на момчетата на футболното игрище, след което прекоси неохотно асфалтираната алея и се присъедини към Бони.

— Исках само да кажа на Стефан къде отивам — обясни тя. След като цяла седмица бе прекарала все в компанията на Стефан, сега изтръпна възбудено само при споменаването на името му. Всяка вечер през тази седмица той пристигаше в нейната къща, като се появяваше на предната врата обикновено към залез-слънце, с ръце в джобовете, облякъл сакото си и вдигнал яката му. Най-често излизаха да се поразходят в сумрака или седяха на верандата и разговаряха. Макар че не го беше казал на глас, Елена знаеше, че така Стефан се подсигурява никога да не остават сами. И така бе от нощта на бала. Пази честта ми, сухо и с болка си помисли момичето, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че има много повече от това.

— Ще преживее една вечер без теб — заяви грубо Бони. — Ако започнеш да говориш с него, ще забравиш да си тръгнеш, а аз бих искала да се прибера вкъщи навреме за вечеря.

— Здравейте, господин Шелби — поздрави Елена портиера, който продължаваше да чака търпеливо. За нейна изненада мъжът затвори едното си око и й смигна със сериозно изражение. — Къде е Мередит? — додаде тя.

— Тук — разнесе се глас зад нея и приятелката й се появи, понесла кашон, пълен с папки и бележници. — Взех някои неща от шкафчето ти.

— Това ли сте вече всички? — попита господин Шелби. — Добре, момичета, затворете и заключете добре вратата, така че никой да не може да влезе.

Бони, която тъкмо се канеше да прекрачи прага, се спря.

— Сигурен ли сте, че някой вече не е влязъл вътре? — попита предпазливо.

Елена я тласна по гърба между лопатките.

— Побързай — изимитира я грубо тя, — че искам да се прибера навреме у дома за вечеря.

— Няма никой вътре — увери ги господин Шелби и засука мустак. — Но вие, момичета, викайте, ако искате нещо. Аз ще съм наблизо.

Вратата се затръшна зад тях със звук, който отекна с някаква странна безвъзвратност.

— Хайде на работа — въздъхна примирено Мередит и остави кашона на пода.

Елена кимна и огледа просторния празен салон. Всяка година ученическият комитет използваше Къщата на духовете за събиране на средства. През последните две години Елена, Бони и Мередит бяха в комитета по украсата, но съвсем различно бе да си председател. Трябваше да взима решения, които щяха да касаят всички, а тя дори не можеше да разчита на направеното през изминалите години.

Къщата на духовете обикновено се устройваше в склада за дървен материал, но поради нарастващото безпокойство в града бе решено, че в гимнастическия салон ще е по-безопасно. За Елена това означаваше да се проектира наново целия вътрешен дизайн, а до Хелоуин оставаха по-малко от три седмици.

— Тук наистина е доста зловещо — рече тихо Мередит. Наистина имаше нещо притеснително да са сами в големия затворен салон, помисли си Елена. Когато заговори, несъзнателно сниши гласа си.

— Хайде първо да го измерим — предложи тя и момичета пристъпиха навътре в помещението. Стъпките им отекваха глухо.

Трите се разположиха на една от скамейките с химикалки и бележници в ръце. Елена и Мередит разглеждаха скиците от предишните години, докато Бони гризеше химикалката си и се озърташе замислено.

— Ето това е гимнастическият салон. — Мередит показа набързо надрасканата скица в бележника си. — А оттук ще влизат хората. Може да поставим Кървавия труп в края… Между другото, кой ще бъде Кървавият труп тази година?

— Мисля, че треньорът Лиман. Миналата година свърши чудесна работа, а и поддържа в отлична форма момчетата от футболния отбор. — Елена посочи към скицата. — Добре, ще разделим това тук и ще направим Средновековната кула за мъчения. Когато излязат оттам, ще се озоват право в Стаята с оживелите мъртъвци…

— Мисля, че трябва да имаме друиди — обади се рязко Бони.

— Да имаме какво? — попита Елена, а после, когато Бони започна да крещи „дру-и-ди“, махна с ръка. — Добре, добре, спомних си. Но защо?

— Защото те са измислили Хелоуин. Наистина. Отначало бил един от техните религиозни празници, по време на който запалвали огньове и си слагали репи с издълбани лица върху тях, за да гонят злите духове. Вярвали са, че това е денят, в който границата между живите и мъртвите е най-малка. Освен това те са били зловещи, Елена. Принасяли са човешки жертви. Треньорът Лиман може да е нашата жертва.

— Всъщност идеята никак не е лоша — оживи се Мередит. — Кървавият труп може да бъде принесен в жертва. Нали се сещате, върху каменен олтар със забит в гърдите нож и локви кръв наоколо. И когато се приближиш до него, той внезапно се изправя.

— И със сигурност ще получиш сърдечен удар — измърмори Елена, но трябваше да признае, че идеята беше наистина добра, определено плашеща. Призля й само дори като си помисли за това. Всичката тази кръв… но всъщност щеше да бъде само червен сироп.