Пробуждането (Книга първа)

Госпожа Бенет изглеждаше бледа и уморена, но ги покани да влязат.

— Вики си почива, лекарят препоръча да не става от леглото — обясни жената с треперлива усмивка. Елена, Бони и Мередит се скупчиха в тесния коридор.

Госпожа Бенет почука тихо на вратата на дъщеря си.

— Вики, скъпа, дошли са твои съученички да те видят. Не стойте дълго — обърна се към Елена и отвори вратата.

— Няма — обеща момичето. Пристъпи в приятната спалня в синьо и бяло, а другите я последваха. Вики лежеше на леглото, подпряна на възглавници, завита до брадичката с пухкаво синьо одеяло. Лицето й бе пепеляво, а очите й под подпухналите клепачи се взираха напред.

— Точно така изглеждаше и снощи — прошепна Бони.

Елена приближи до леглото.

— Вики — изрече меко. Вики продължи да се взира в пространството, но на Елена й се стори, че дишането й леко се промени. — Вики, чуваш ли ме? Аз съм Елена Гилбърт. — Погледна несигурно към Бони и Мередит.

— Има вид, сякаш са й дали успокоителни — обади се Мередит.

Но госпожа Бенет не бе споменала да са й давали някакви лекарства. Елена се намръщи и отново се извърна към неподвижното момиче.

— Вики, аз съм Елена. Исках просто да поговоря с теб за миналата нощ. Искам да знаеш, че ти вярвам за това, което ти се е случило. — Елена не обърна внимание на острия поглед, който й хвърли Мередит, и продължи: — И исках да те попитам…

— Не! — Беше писък, висок и пронизителен, който се изтръгна от гърлото на Вики. Тялото й, което до този момент приличаше на восъчна статуя, изведнъж се разтърси от необуздани конвулсии. Светлокестенявата й коса се разпиля по лицето, докато тресеше главата си напред-назад, а ръцете й се мятаха във въздуха. — Не! Не! — изкрещя тя.

— Направете нещо! — ахна Бони. — Госпожо Бенет! Госпожо Бенет!

Елена и Мередит се опитаха да удържат Вики на леглото, но тя бясно се съпротивляваше. Ужасяващите й писъци огласяха стаята. После внезапно се появи майката на Вики, помогна им да я успокоят и ги избута настрани.

— Какво й направихте? — извика жената.

Вики се вкопчи в майка си и притихна, но изпод тежките си клепачи стрелна с поглед Елена над рамото на госпожа Бенет.

— Ти си част от това! Ти си самият дявол! — изкрещя истерично тя към Елена. — Дръжте я далеч от мен.

Елена се слиса.

— Вики! Дойдох само да попитам…

— Мисля, че е по-добре да си вървите. Оставете ни сами. — Госпожа Бенет прегърна закрилнически дъщеря си. — Не виждате ли какво й причинявате?

Смутена, Елена напусна стаята, а Бони и Мередит я последваха.

— Сигурно е от лекарствата — заговори Бони, когато излязоха от къщата. — Тя направо откачи.

— Забеляза ли ръцете й? — обърна се Мередит към Елена. — Когато се опитвахме да я усмирим, стиснах едната й ръка. Беше студена като лед.

Елена поклати недоумяващо глава. Всичко това нямаше никакъв смисъл и тя нямаше намерение да позволи да й развали деня. Не. Опита се отчаяно да измисли нещо, което да заличи преживяното, да й помогне да възвърне щастливото и безгрижно настроение.

— Сетих се какво ще направим — заяви тя. — Ще отидем в пансиона.

— Какво?

— Казах на Стефан да ми се обади днес, но защо вместо това ние не отидем до пансиона? Не е много далеч оттук.

— Около двадесетина минути пеша — уточни Бони със светнало лице. — Най-после ще можем да видим квартирата му.

— Всъщност — поде Елена — си мислех, че вие двете може да чакате на долния етаж. Е, аз ще го видя само за няколко минути — побърза да се оправдае, когато двете й приятелки я погледнаха. Наистина може би беше странно, но тя все още не искаше да дели Стефан с никого. Той беше новост в живота й, почти като тайна.

Те почукаха на полираната дъбова врата и госпожа Флауърс им отвори. Беше дребна и сбръчкана жена с учудващо живи черни очи.

— Ти трябва да си Елена. Видях ви със Стефан да излизате снощи и той ми каза името ти, когато се прибра.

— Видели сте ни? — учуди се Елена. — Аз пък не ви видях.

— Не, не си — захили се госпожа Флауърс. — Какво мило момиче си, скъпа — добави. — Много красиво. — И погали Елена по лицето.

— Хм, благодаря — смутено промърмори Елена. Никак не й хареса как тези птичи очи се вторачиха в нея. Премина покрай госпожа Флауърс и се насочи към стълбата. — Стефан вкъщи ли е?

— Трябва да е тук, освен ако не е излетял от покрива! — пошегува се госпожа Флауърс и отново се ухили. От учтивост и Елена се засмя.

— Ще останем долу при госпожа Флауърс — извика Мередит на Елена, докато Бони насмешливо завъртя очи. Елена прикри усмивката си, кимна и пое нагоре по стъпалата.