Пробуждането (Книга първа)

Той поклати глава. Не се отдалечавай от мен, помисли си тя, но той дори не я погледна.

— Тя ще живее ли? — попита рязко.

— Лекарят каза, че няма сериозни наранявания — отвърна Мат. — Никой не допуска, че може да умре.

Стефан кимна кратко, сетне се извърна към Елена.

— Трябва да вървя. Вече си в безопасност.

Тя улови ръката му, когато той понечи да тръгне.

— Разбира се, че съм в безопасност. Благодарение на теб.

— Да — кимна той, но очите му бяха безжизнени. Замъглени и далечни.

— Обади ми се утре. — Тя стисна ръката му, опитвайки се да му покаже чувствата си под любопитните погледи на всички тези хора. Искаше да го накара да разбере.

Той сведе безизразния си поглед към ръцете им, после бавно вдигна очи към лицето й. И тогава, най-после, стисна пръстите й в отговор.

— Да, Елена — прошепна, с очи, впити в нейните. И в следващата минута вече го нямаше.

Тя пое дълбоко дъх и се обърна към препълнената с хора стая. Леля й Джудит продължаваше да се суети около нея, а погледът й бе фиксиран върху крайчеца на разкъсната рокля на племенницата й, която се виждаше под пелерината.

— Елена — прошепна жената, — какво се случи? — Погледна към вратата, от която Стефан току-що бе излязъл.

В гърлото на девойката се надигна истеричен смях, но тя го потисна.

— Стефан не го е направил — рече. — Стефан ме спаси. — Усети как лицето й става каменно, когато погледна към полицая, застанал зад леля Джудит. — Беше Тайлър Смолуд…

9

Тя не беше преродената Катрин.

Докато караше обратно към пансиона в лилаво-сивкавия здрач на настъпващото утро, Стефан мислеше за това.

Каза го и на нея и това бе самата истина, но чак сега осъзнаваше колко дълго и упорито бе мислил, за да стигне до това заключение. От седмици следеше нащрек всяко дихание, всяко движение на Елена и анализираше всяка разлика.

Косата й беше един или два нюанса по-светла от тази на Катрин, а веждите и миглите — по-тъмни. На Катрин бяха почти сребристи. Освен това Елена бе по-висока от Катрин поне с десет пръста. Движенията й бяха много по-свободни и непринудени, може би защото момичетата от този век се чувстваха много по-удобно в телата си.

Дори очите й, онези очи, които още първия ден го бяха омагьосали, не бяха същите. Очите на Катрин обикновено бяха разширени с учудения израз на дете, откриващо света, или сведени почтително надолу, както подобаваше на благоприлична девица от петнадесети век. А очите на Елена посрещаха без смущение чуждите, гледаха спокойно и прямо, без да трепнат. И понякога се присвиваха с решителност или предизвикателност по начин, неприсъщ за Катрин.

По грациозност, красота и очарование двете бяха съвсем подобни. Но докато Катрин приличаше на бяло котенце, Елена беше снежнобяла тигрица.

Докато минаваше покрай силуетите на кленовите дървета, Стефан се сгърчи от внезапно връхлетелия го спомен. Нямаше да мисли за това, не искаше… ала образите вече го обсебваха. Сякаш пред него се бе разтворила тетрадка и той не можеше да стори нищо друго, освен да се взира безпомощно в страницата, докато историята се разгръщаше в съзнанието му.

Бяло. През онзи ден Катрин бе облечена в бяло. В нова бяла рокля от венецианска коприна с прорези на ръкавите, под които прозираше ленената долна риза. Около шията си носеше златна огърлица с перли, а на ушите й висяха малки перлени обеци с формата на капки.

Толкова прелестно възхитителна беше в новата рокля, която баща й беше поръчал специално за нея.

Направи няколко пируета с роклята пред Стефан, като повдигаше с малката си ръка края на дългата до пода пола, за да му покаже фустата от жълт брокат.

— Ето, виждаш ли, дори са избродирани моите инициали. Папа е поръчал да я ушият така. Mein lieber Papa…7 — Гласът й заглъхна и тя престана да се върти, сложила ръка на кръста си. — Но какво не е наред, Стефан? Не се усмихваш.

Дори и не се опита. Образът й — ефирно видение в бяло и златисто — извика у него почти физическа болка. Ако я загуби, не знаеше как да живее.

Пръстите му се свиха конвулсивно около студения гравиран метал.

— Катрин, как мога да се усмихвам, как мога да бъда щастлив, когато…

— Когато?

— Когато виждам как гледаш Деймън. — Ето че го каза. Продължи с болезнен тон: — Преди той да се върне у дома, двамата с теб бяхме непрекъснато заедно. И баща ми, и близките ти бяха доволни и вече крояха планове за женитбата ни. Но сега дните започнаха да се скъсяват и лятото почти свърши… а ти прекарваш много повече време с Деймън, отколкото с мен. Единствената причина, поради която баща ни му позволи да остане тук, беше, че ти го помоли за това. Но защо го помоли, Катрин? Аз си мислех, че държиш само на мен.

В сините й очи се изписа смайване.

— Аз държа на теб, Стефан. О, ти знаеш колко много държа на теб!

— Тогава защо се застъпи за Деймън пред баща ни? Ако не беше ти, той щеше да го изхвърли на улицата…

— Което, сигурен съм в това, много щеше да те зарадва, мило мое малко братче. — Гласът, прозвучал откъм вратата, беше добре овладян, макар и арогантен, но щом се обърна, Стефан видя, че очите на Деймън са като два нажежени въглена.