Пробуждането (Книга първа)

Елена… за миг изпита искрена радост и благоговение, които го накараха да забрави всичко друго. Елена, топла и ласкава като слънчев лъч, мека като утринна зора, но със стоманена сърцевина, която не може да бъде пробита. Тя беше като огън, пламтящ в леда, като смъртоносното проблясващо острие на сребърен кинжал.

Но имаше ли право да я обича? Неговата любов бе опасна за нея. Какво ще стане, когато следващия път нуждата го завладее и единственото човешко същество наоколо се окаже Елена — единственият извор на топла съживителна кръв?

Ще умра, преди да я докосна, закле се той. Предпочитам да умра от жажда, но никога да доближа вените й. Освен това се кълна, че тя никога няма да узнае зловещата ми тайна. Никога няма да бъде принудена да се откаже от слънчевата светлина заради мен.

Зад него небето изсветляваше. Но преди да си тръгне, отправи една последна мисъл с цялата сила на болката, която го изпълваше, търсейки някаква друга Сила, която може би беше наблизо. Отчаяно се опитваше да открие някакво друго обяснение на случилото се в църквата.

Но нямаше нищо, нито следа от отговор. Смълчаното гробище сякаш му се надсмиваше.

Елена се събуди от слънчевата светлина, струяща през прозореца на спалнята й. Имаше чувството, че току-що се е възстановила от тежък и продължителен грип и сякаш е Коледа сутрин. Когато се изправи в леглото, мислите й бясно запрепускаха.

Ох. Цялото тяло я болеше. Но тя и Стефан — това бе най-прекрасното нещо и нищо друго нямаше значение. Онзи пиян глупак Тайлър… Но Тайлър вече нямаше никакво значение. Нищо нямаше значение, единствено това, че Стефан я обичаше.

Слезе на долния етаж по нощница. От светлината, която проникваше през прозорците, разбра, че се е успала. Леля Джудит и Маргарет бяха в дневната.

— Добро утро, лельо Джудит. — Изненада леля си с дълга и силна прегръдка. — Добро утро и на теб, тиквичке. — Сграбчи ръката на Маргарет и я понесе във вихрен танц из стаята. — И — о! Добро утро, Робърт. — Малко засрамена от изблика си на чувства и не дотам благоприличното си облекло, тя пусна Маргарет и забърза към кухнята.

Леля Джудит я последва. Под очите й имаше тъмни кръгове, но тя се усмихваше.

— Изглежда тази сутрин си в добро настроение.

— О, да, така е. — Елена я прегърна отново, за да се извини за тревогата, която й бе причинила.

— Знаеш, че трябва да се видим с шерифа, за да му разкажеш за Тайлър.

— Да. — Елена извади каната със сока от хладилника и си наля една чаша. — Но може ли първо да отида в дома на Вики Бенет? Зная, че тя сигурно е разстроена, особено след като изглежда никой не й вярва.

— А ти вярваш ли й, Елена?

— Да — отговори бавно момичето. — Вярвам й. И, лельо Джудит — додаде решително, — на мен също ми се случи нещо в църквата. Мисля…

— Елена! Бони и Мередит са дошли да те видят — разнесе се гласът на Робърт от коридора.

Желанието да се довери на леля си секна.

— О… кажи им да влязат! — извика Елена и отпи от портокаловия сок. — Ще ти разкажа по-късно — обеща на леля Джудит, докато стъпките приближаваха към кухнята.

Бони и Мередит се спряха на прага с непривично сериозни и леко притеснени физиономии.

Елена също се чувстваше малко неловко и зачака леля й да излезе от стаята, за да заговори.

Прочисти гърлото си, с очи, приковани в една очукана плочка на пода. Хвърли крадешком поглед нагоре и видя, че Бони и Мередит се взират в същата плочка.

Избухна в смях и двете момичета вдигнаха глави.

— Твърде съм щастлива, за да се оправдавам — рече Елена и протегна ръце към приятелките си. — Зная, че трябва да се срамувам от думите си и наистина съжалявам, но няма смисъл да охкам и да кърша нещастно пръсти. Бях ужасна и заслужавам да ме убиете, но не може ли просто да се престорим, че нищо не се е случило?

— Ти наистина трябва да съжаляваш, задето избяга от нас по този начин — упрекна я нацупено Бони, докато трите се събираха в дружеска прегръдка.

— При това с Тайлър Смолуд! — възмути се Мередит.

— Е, що се отнася до това, вече си научих урока — промълви Елена и за миг настроението й помръкна. В същия миг се разнесе звънливият смях на Бони.

— Освен това направи големия удар — Стефан Салваторе! Това се казва драматична поява. Когато влезе през вратата с него, си помислих, че халюцинирам. Как го направи!

— Нищо не съм направила. Той просто се появи като рицаря на бял кон в онези стари филми.

— За да защити честта ти — изкиска се Бони. — Какво по-вълнуващо от това?

— На мен ми идва наум поне едно, даже две неща — рече Мередит. — Но може би Елена ще ни разкаже за тях.

— Ще ви разкажа — съгласи се приятелката й, пусна ги и отстъпи назад. — Но преди това ще дойдете ли с мен в къщата на Вики? Искам да поговоря с нея.

— Нищо не ти пречи да ни разказваш, докато се обличаш, докато вървим или докато си миеш зъбите — твърдо заяви Бони. — И ако спестиш и най-малката подробност, ще разбереш какво означава испанска инквизиция.

— Виждаш ли — дяволито поде Мередит, — че господин Танър не се е трудил напразно. Сега Бони знае, че испанската инквизиция не е рок група.

Елена се засмя безгрижно, докато трите се качваха по стълбите.