Пробуждането (Книга първа)

— Да не би да наричаш майка ми лъжкиня? О, стига, Елена, нищо няма да стане, ако опиташ. Защо не?

— Какво трябва да направя? — попита приятелката й, обзета от съмнения. Беше странно заинтригувана, но в същото време и доста изплашена.

— Просто е. Трябва да приготвим всичко, преди да удари полунощ…

Пет минути преди полунощ Елена стоеше в дневната на семейство Маккълоу, чувствайки се по-глупава от всякога. От задния двор се чуваше бесният лай на Яндзъ, но в къщата цареше тишина, с изключение на бавното тиктакане на часовника на дядото на Бони. Следвайки инструкциите на приятелката си, тя мълчаливо подреди върху голямата маса от тъмно орехово дърво една чиния, една чаша и комплект сребърни прибори. След това запали единствената свещ в свещника, поставен в средата на масата и застана зад стола пред приборите за хранене.

Според упътванията на Бони, когато удари точно дванадесет в полунощ, тя трябваше да издърпа стола и да покани бъдещия си съпруг да седне. В този момент пламъкът на свещта ще угасне и тя ще види призрачна фигура, седнала на стола.

По-рано вечерта изпитваше известно безпокойство от всичко това. Изобщо не бе сигурна дали иска да види каквито и да било призрачни фигури, дори и на бъдещия си съпруг. Но в момента цялата сцена й се струваше глупава и безобидна. Когато часовникът започна да отброява, тя изправи рамене и стисна облегалката на стола. Бони й бе казала да не я пуска до края на церемонията.

О, това наистина беше глупаво. Може би не бива да казва нищо… но когато часовникът отброи и последния удар, тя чу собствения си глас:

— Ела — заговори смутено на празната стая и издърпа стола. — Ела, ела…

Свещта угасна.

Елена се втренчи в тъмнината, внезапно обгърнала стаята. Усети студения полъх на вятър, който угаси свещта. Дойде откъм френските прозорци зад нея и тя бързо се обърна, без да пуска облегалката на стола. Можеше да се закълне, че вратите бяха затворени.

Нещо в тъмнината се раздвижи.

Ужасът обхвана Елена, помитайки всякакво смущение и последните следи от присмехулно недоверие. О, Господи, какво бе направила, в какво се бе забъркала? Сърцето й се сви и тя се почувства, сякаш без всякакво предупреждение бе въвлечена в най-зловещия кошмар. Не само бе тъмно, но и съвсем тихо. Нямаше нито какво да се види, нито какво да се чуе, а тя пропадаше…

— Позволи ми — произнесе един глас и пламъкът на свещта заискри в мрака.

За един ужасен стряскащ миг тя си помисли, че е Тайлър, припомняйки си как светна запалката му сред руините на старата църква на хълма. Но когато свещта на масата загоря с пълна сила, видя бледа ръка с дълги пръсти, която я държеше, а не месестия червен юмрук на Тайлър. За миг си помисли, че е Стефан, после очите й се повдигнаха към лицето.

— Ти! — извика смаяно. — Какво правиш тук? — Отмести поглед от него към френските прозорци, които бяха разтворени и оттам се виждаше края на моравата. — Винаги ли влизаш неканен в къщите на хората?

— Но ти ме помоли да дойда. — Гласът му беше какъвто го помнеше — тих, ироничен и развеселен. Помнеше и усмивката му. — Благодаря — добави той и се настани елегантно на изтегления стол.

Елена дръпна рязко ръката си от облегалката.

— Аз не виках теб — безпомощно промълви тя, разкъсвана между негодувание и срам. — Защо се навърташ около къщата на Бони?

Той се усмихна. На светлината на свещта черната му коса приличаше на течен катран, прекалено мека и фина за човешка коса. Лицето му беше много бледо, но в същото време неустоимо привлекателно. Очите му се приковаха върху нейните.

— Елена, за мен твоята красота е като древните никейски платна, носили върху уханното море…10

— Мисля, че е по-добре сега да си вървиш. — Елена не искаше да говори повече с него. Гласът му я караше да изпитва странни неща, чувстваше се необяснимо слаба, сякаш коленете й омекваха. — Не би трябвало да си тук. Моля те. — Пресегна се към свещта с намерението да я вземе и да се махне от него, опитвайки се да се пребори с омаята, заплашваща да я завладее.

Но преди да стигне до свещта, той направи нещо необичайно. Сграбчи ръката й, не грубо, а нежно, за да я задържи в студените си тънки пръсти. Обърна я нагоре, сведе тъмнокосата си глава и целуна дланта й.

— Недей… — прошепна безсилно Елена.

— Ела с мен — промълви той и се взря в очите й.

— Моля те, недей… — прошепна отново тя, а светът се завъртя около нея. Той беше луд, за какво говореше? Да отиде с него къде? Но се чувстваше толкова замаяна, сякаш всеки миг ще припадне.

Той се изправи и я подхвана. Девойката се облегна на него. Усети студените му пръсти върху шията си, до най-горното копче на блузата.

— Моля те, не…

— Всичко е наред. Ще видиш. — Отдръпна блузата от врата й, а другата му ръка подпря тила й.

— Не. — Внезапно силата й се възвърна и тя отскочи от него, препъвайки се в стола. — Казах ти да си вървиш и бях съвсем сериозна. Махай се оттук! Веднага!

За миг очите му се изпълниха с дива ярост — тъмна вълна, заплашваща да я погълне. После станаха спокойни и студени, а той се усмихна — кратка блестяща усмивка, която обаче мигом се стопи.