Пробуждането (Книга първа)

— Точно така, извършил го е някой от присъстващите — кимна Тайлър. В гласа му се прокрадна особена, развълнувана нотка, сякаш случващото се му доставяше удоволствие. Посочи към локвата кръв върху камъка. — Кръвта още не е засъхнала, значи се е случило съвсем скоро. Погледни как е прерязано гърлото му. Убиецът сигурно е използвал онова. — Махна с ръка към жертвения нож.

— В такъв случай сигурно още е тук — прошепна едно момиче, облечено в кимоно.

— И никак не е трудно да се досетим кой е той — заяви Тайлър. — Някой, който е мразел Танър, който винаги е влизал в спор с него. Някой, който по-рано вечерта се скара с него. Аз бях свидетел.

Значи ти си бил върколакът в тази стая, смаяно си помисли Елена. Но какво изобщо правиш тук? Ти не си от персонала.

— Някой, който и друг път е показвал, че е склонен към насилие — продължи Тайлър, а зъбите му се оголиха в грозна гримаса. — Някой, който, както всички знаем, е психопат, дошъл във Фелс Чърч само за да убива.

— Тайлър, за какво говориш? — избухна Елена. Смайването й отстъпи пред нарастващия й гняв. Вбесена, пристъпи към високото яко момче. — Ти си луд!

Той махна с ръка към нея, без да я поглежда.

— Това го казва гаджето му, но може би тя е малко пристрастна.

— А може би ти си малко пристрастен, Тайлър — изрече един глас в тълпата и Елена видя вторият върколак да си проправя път в салона. Мат.

— О, нима? Е, защо тогава не ни кажете какво знаете вие за Салваторе? Откъде е дошъл? Къде е семейството му? Откъде има всички тези пари? — Тайлър говореше към останалата част от тълпата. — Знае ли някой изобщо нещо за него?

Насъбралите се поклатиха глави. Елена видя как постепенно по лицата им се появява недоверие. Недоверието към всичко непознато, към всичко различно. А Стефан беше различен. За тях той бе един непознат, а те всички се нуждаеха от изкупителна жертва.

— Аз чух слух… — започна момичето в кимоното.

— Само това са чували всички — слухове! — прекъсна я Тайлър. — Но никой не знае нищо за него. Обаче аз знам едно нещо. Нападенията във Фелс Чърч започнаха през първата седмица от учебната година — а това беше седмицата, когато се появи Стефан Салваторе.

Думите му бяха последвани от нарастващ шепот, а самата Елена остана шокирана. Разбира се, всичко беше абсурдно, просто съвпадение. Но това, което Тайлър каза, беше истина. Инцидентите започнаха с пристигането на Стефан.

— Ще ви кажа още нещо! — извика Тайлър и им даде знак да замълчат. — Чуйте ме! Ще ви кажа още нещо! — Изчака, докато всички впериха погледи в него и тогава заговори бавно и натъртено: — Той беше на гробището в нощта, когато Вики Бенет бе нападната.

— Той със сигурност беше на гробището, за да префасонира физиономията ти — каза Мат, но в гласа му липсваше обичайната увереност.

Тайлър се улови за думите му и заговори с още по-голямо въодушевление:

— Да, и едва не ме уби. А тази вечер някой е убил Танър. Не знам вие какво мислите, но аз смятам, че той го е убил. Мисля, че той е убиецът!

— Стефан не е направил нищо! Тайлър… — извика Елена, но гласът й се удави във всеобщия шум. Тълпата бе подела думите на Тайлър и ги повтаряше. Намерете го… намерете го… намерете го. Елена чу как се носеха от човек на човек. Сега по лицата на всички, изпълнили стаята на Стоунхендж, бе изписано недоверие. Елена видя как гневът се надига и прераства в желание за мъст и линч. Тълпата се бе превърнала в нещо грозно и заплашително, което излизаше от контрол.

— Къде е той, Елена? — попита Тайлър и тя видя триумфа, светнал в очите му. Той се наслаждаваше на всичко това.

— Не зная! — разгорещено отвърна момичето. Искаше й се да го удари.

— Той сигурно още е тук! Намерете го! — извика някой и в следващия миг насъбралото се множество се люшна и всички се заблъскаха. Събориха преградите и ги пометоха настрани.

Сърцето на Елена заби лудешки. Хората се превърнаха в обезумяла тълпа. Тя бе ужасена от мисълта какво щяха да причинят на Стефан, ако го открият. Но ако се опиташе да го предупреди, само щеше да заведе Тайлър при него.

Огледа се отчаяно наоколо. Бони продължаваше да се взира в мъртвото лице на господин Танър. От нея не можеше да очаква никаква помощ. Обърна се и затърси отчаяно с поглед из тълпата. Очите й срещнаха тези на Мат.

Той изглеждаше объркан и ядосан, русата му коса бе разрошена, а страните — поруменели и потни. Елена извика на помощ цялата си сила и я вложи в умолителния си поглед.

Моля те, Мат, призова го момичето. Ти не може да вярваш във всичко това. Знаеш, че не е истина.

Но изражението на очите му показваше, че той не знае. В тях се четеше смущение и тревога. Взря се в нея за един дълъг миг, очите му сякаш проникнаха в душата й, сетне кимна. Обърна се и се изгуби във възбудената тълпа.