Пробуждането (Книга първа)

— Ти нямаш предвид в буквалния смисъл — заговори колебливо тя. Припомни си какво видя на покрива, кръвта по устните на Стефан. Потисна надигналото се в гърдите й отвращение. — Стефан, аз те познавам. Не си могъл да го извършиш…

Той не обърна внимание на възраженията й, а просто продължи да се взира с пламнали очи, приличащи на зеленеещ се лед на дъното на някой ледник. Сякаш гледаше през нея в някаква непостижима далечина.

— Докато лежах в леглото си през онази нощ, се надявах, че тя въпреки всичко ще дойде при мен. Вече бях започнал да забелязвам някакви промени в мен. Можех да виждам по-добре в тъмното. Струваше ми се, че и слухът ми се беше изострил. Чувствах се по-силен от всякога, изпълнен с някаква първична енергия. И бях гладен.

Това беше глад, какъвто никога не бях познавал. По време на вечерята открих, че обичайните храни и напитки не можеха да задоволят глада ми. А когато зърнах бялата шия на една от прислужничките, разбрах каква бе причината. — Пое дълбоко дъх. Сега гледаше по-мрачно и измъчено. — През онази нощ се съпротивлявах успешно на това желание, но трябваше да впрегна цялата си воля. Мислех си за Катрин и се молех да дойде при мен. Молех се! — Изсмя се. — Като че ли създание като мен може да се моли.

Пръстите на Елена се сковаха за миг, но тя ги протегна и стисна неговите, за да му подскаже, че го подкрепя.

— Продължавай, Стефан.

Сега той говореше без притеснение. Сякаш почти бе забравил за нейното присъствие, все едно разказваше тази история на себе си.

— На следващата сутрин гладът ми се усили. Сякаш вените ми се бяха напукали, отчаяно заплашени от пресъхване. Знаех, че няма да устоя дълго.

Отидох в покоите на Катрин. Исках да я попитам, да я помоля… — Гласът му пресекна. Замълча, преди отново да продължи: — Обаче Деймън вече беше там, чакаше пред нейната стая. Досетих се, че той не бе устоял на глада. Сияещото му лице и енергичната му походка ми подсказаха това. Изглеждаше самодоволен като котарак, докопал се до каймака на млякото.

Но не се бе докопал до Катрин.

— Можеш да чукаш колкото си искаш, но този дракон, прислужницата й, няма де те пусне вътре. Вече опитах. Дали двамата с теб да не се опитаме да се преборим с нея?

Не му отговорих. Изражението на лицето му, този негов лукаво самодоволен вид още повече ме отблъсна от него. Заблъсках по вратата, за да я събудя…

Стефан се запъна, след което още веднъж се изсмя горчиво.

— Канех се да кажа: „Да събудим мъртвец“. Но в края на краищата не е толкова трудно да се събуди мъртвец, нали? — След още една кратка пауза той продължи:

— Прислужницата Гудрен ми отвори вратата. Лицето й бе пребледняло като платно, а очите й бяха изцъклени като две топчета от черно стъкло. Попитах я дали мога да видя господарката й. Очаквах да ми отвърне, че Катрин още спи, но вместо това Гудрен само ме изгледа безмълвно, а после извърна глава към застаналия зад мен Деймън.

— Не бих казала на него — заговори тя накрая, — но на теб ще кажа. Господарката ми Катрин не е вътре. Рано тази сутрин излезе да се разходи из градината. Каза ми само, че трябвало да обмисли нещо.

Аз останах силно изненадан.

— Рано тази сутрин? — попитах.

— Да — отвърна прислужницата. Отново изгледа с неприязън мен и Деймън. — Господарката ми беше много нещастна тази нощ — добави многозначително. — През цялата нощ плака.

Обзе ме странно чувство при думите на жената. Не беше само срам и съжаление, че Катрин е била толкова нещастна. Беше страх. Мигом забравих за глада и слабостта си. Забравих дори за враждата си с Деймън. Обърнах се към него и му казах, че трябва да намерим Катрин и той, за моя изненада, кимна в знак на съгласие.

Заехме се с претърсването на градината, като викахме името на Катрин. Помня много ясно всичко от онзи ден. Слънцето осветяваше щедро високите кипариси и боровете в градината. Деймън и аз забързахме между тях, тичайки все по-бързо, викайки все по-силно. Продължихме да я викаме, докато…

Елена усети тръпките, разтърсили тялото на Стефан, предаващи се на нея през плътно сплетените им пръсти. Той дишаше учестено, хрипове разкъсваха гърдите му.

— Стигнахме почти до края на градината, когато си спомних любимото място на Катрин. До него се стигаше по една тясна алея в градината, беше до една ниска стена, където се издигаше лимонено дърво. Втурнах се натам, като не преставах да я викам. Но когато приближих, замлъкнах. Усетих… страх… някакво ужасно предчувствие. И знаех, че не бива да… не бива да продължавам нататък…

— Стефан! — прекъсна го Елена. Причиняваше й болка, пръстите му се впиха силно в нейните, едва не ги прекършиха. Тръпките, разтърсващи тялото му, се засилиха и той целият се разтресе. — Стефан, моля те!

Но той с нищо не показа, че е чул вика й.

— Беше като… като кошмар… всичко ставаше толкова бавно. Не можех да помръдна… и все пак трябваше да продължа. Длъжен бях да продължа да вървя. Но с всяка стъпка страхът ми се усилваше. Дори усещах мириса. Мирис като на изгоряла плът. Не бива да отивам там… не искам да виждам това…