Пробуждането (Книга първа)

— Не! — възрази яростно Елена. — Не вярвам в това, Стефан. — Историята му я изпълни с ужас и жал… също и със страх. Признаваше си го. Но отвращението й бе изчезнало и в едно бе сигурна. Стефан не беше убиец. — Какво се случи тази вечер, Стефан? Скара ли се с господин Танър?

— Аз… не си спомням — отвърна мрачно той. — Използвах Силата, за да го убедя в това, което искахте от него. После си тръгнах. Но по-късно усетих замайване и ме обзе слабост. Това ми се е случвало и преди. — Погледна я право в очите. — Последният път беше на гробището, до църквата, в нощта, когато нападнатата жертва се оказа Вики Бенет.

— Но ти не си го направил. Не мога да повярвам, че си го направил… Стефан.

— Не зная — грубо рече той. — Какво друго обяснение би могло да има? Освен това взех кръв от онзи старец под моста в онази нощ, когато ти и приятелките ти побягнахте от гробището. Бих се заклел, че не съм взел толкова кръв, че да му навредя, но той едва не умря. И бях и при двете нападения, срещу Вики и Танър.

— Но ти не си спомняш да си ги нападал — с облекчение му напомни девойката. Идеята, започнала да се оформя в съзнанието й, сега й се струваше все по-вероятна.

— Какво значение има това? Кой друг би го направил, ако не съм аз?

— Деймън — промълви Елена.

Той трепна и тя видя как раменете му отново се стегнаха.

— Хубава мисъл. Отначало и аз се надявах, че подобно обяснение е възможно. Че е бил някой друг, някой като брат ми. Но прерових съзнанието си и не открих нищо, ничие друго присъствие. Най-простото обяснение е, че аз съм убиец.

— Не, ти не разбираш — възрази тя. — Нямах предвид, че някой като Деймън е направил това, което видяхме. Искам да кажа, че Деймън е тук, във Фелс Чърч. Аз го видях.

Стефан се втренчи смаяно в нея.

— Трябва да е бил той. — Елена пое дълбоко дъх. — Видях го два пъти, може би три пъти. Стефан, ти току-що ми разказа една дълга история, а сега аз трябва да ти кажа нещо.

Стегнато и бързо тя му разказа за случилото се в гимнастическия салон и в къщата на Бони. Устните му се свиха, образувайки бяла линия, когато стигна до момента, в който Деймън се бе опитал да го стори. Бузите й пламнаха, когато си припомни своя отклик и как едва не му бе позволила да я покори. Но не скри нищо от Стефан.

Разказа му за гарвана и другите странни неща, които се бяха случили, откакто се бе завърнала от Франция.

— И, Стефан, аз мисля, че тази вечер Деймън е бил в Къщата на духовете — завърши тя. — Малко след като си се почувствал замаян в предната стая, някой мина покрай мен. Беше маскиран като… като Смъртта — в черна роба с качулка и лицето му не се виждаше. Но нещо в движенията му ми се стори познато. Беше той, Стефан. Деймън беше там.

— Но това все още не обяснява предишните случаи с Вики и стареца. Аз наистина взех кръв от стареца. — Гласът на Стефан бе напрегнат, сякаш се боеше да се надява.

— Но ти самият каза, че не си взел толкова кръв, че да му навредиш. Стефан, кой знае какво се е случило с възрастния мъж, след като си го оставил? Какво по-лесно за Деймън от това да го нападне? Особено след като дълго време те е наблюдавал, може би е приел някаква форма…

— Гарван например — промърмори Стефан.

— Да, гарван. А колкото до Вики… Стефан, ти каза, че вие можете да обърквате по-слабите умове, да ги завладявате. Не е ли възможно точно това да прави Деймън с теб? Да е завладял съзнанието й, както ти можеш да завладееш човешкото?

— Да, и да скрие присъствието си от мен. — В гласа му се долови нарастващо вълнение. — Затова той не отвърна на призивите ми. Искал е…

— Искал е точно това — да се съмняваш в себе си, да си мислиш, че си убиец. Но това не е вярно, Стефан. О, Стефан, вече го знаеш и сега няма от какво повече да се страхуваш. — Тя се изправи, изпълнена с радост и огромно облекчение. Все пак в тази ужасна нощ се бе случило и нещо прекрасно.

— Затова се държеше на разстояние от мен, нали? — възкликна тя и протегна ръце към него. — Защото си се боял от това, което можеш да направиш. Но вече няма защо да се страхуваш.

— Няма ли? — Отново дишаше учестено и се взираше в протегнатите й ръце сякаш бяха отровни змии. — Ти мислиш, че няма причина да се страхувам? Деймън може и да е нападнал онези хора, но той не контролира мислите ми. А ти не знаеш какво си мисля за теб.

— Ти не искаш да ме нараниш — с твърд и уверен глас заяви Елена.

— Не искам ли? Имало е мигове, когато съм те наблюдавал на публични места и едва съм се удържал да не те докосна. Когато толкова силно копнеех за бялото ти гърло, за грациозната ти бяла шия с едва различимите сини вени под кожата… — Погледът му бе впит в шията й по начин, който й напомни за очите на Деймън и тя усети как сърцето й бясно заби. — Имаше моменти, когато исках да те сграбча и да ти се нахвърля там, пред всички в училището.

— Няма нужда да ме насилваш — рече Елена. Сега усещаше туптенето на пулса си навсякъде — в китките, в лакътните си ямки и… в гърлото. — Аз взех решение, Стефан — каза нежно тя, без да откъсва поглед от очите му. — Искам го.

Той преглътна мъчително.