Прокрадващ се в сенките

Без да ми дава време дори да кимна, кралят насочи арбалета към изправените в далечния ъгъл на стаята древни доспехи и дръпна спусъка. Тетивата звънна, арбалетният болт изсвистя и попадна точно в процепа за наблюдение на рицарския шлем. Шутът комично запляска с ръце. Умееше да стреля кралят. Въобще той много неща умееше. И ги умееше добре. Кралят обичаше народа си, въпреки че държеше здраво юздите на кралството си и беше потушил жестоко няколкото бунта, възникнали по време на пролетния глад. Просто негово величество освен короната беше наследил и знания от баща, дядо и прадядо. Всички от династия Сталкон бяха велики умове, в страната се носеха легенди за това.

Кралят не увеличаваше данъците, но не ги и намаляваше, беше разхлабил юздите на търговците, но го направи така, че те да плащат такса, ако искат да търгуват във Валиостр, също така вземаше пари от гилдията на крадците и убийците, не се караше с маговете, а се вслушваше в съветите им, макар в крайна сметка да правеше това, което смяташе за нужно. Не притесняваше другите приятелски настроени към хората раси и те се отплащаха на краля ако не с приятелство, то поне с търпимост към хората и се подчиняваха на законите на кралството. Единствената грешка на краля, за която шепнеха неговите врагове, беше идеята за съюз с гномите — след неговото сключване джуджетата се разсърдиха на Валиостр и се затвориха в своите планини, като само от време на време поддържаха връзки с Филанд и свободна Загория. Разбира се, една малка общност джуджета остана в Авендум, съставена основно от най-алчните, които искаха да спечелят много злато с продажба на скъпи дреболии, макар че и те не одобряваха съюза на хората с враговете на всички джуджета — гномите. Въпреки това тук аз бях съгласен с краля. Ако трябва да се избира между мечовете, които правят джуджетата за най-богатите жители на кралството, и оръдията, които правят гномите, естествено трябва да се избере това, което е по-ефективно в битка и струва по-малко — оръдията.

— Интересна играчка. Но сега няма да става дума за твоя арбалет — каза кралят, връщайки обратно на масата незареденото оръжие. — Би ли ми казал, крадецо, как е попаднала в теб тази вещ?

И пред очите ми доволният шут измъкна някъде иззад креслото на краля златна статуетка на куче и ми я показа. В един миг гърбът ми се покри с лепкава и студена пот. Въпреки че по лицето ми беше невъзможно да се прочете нещо — маската ми на невъзмутимост, за щастие, си остана — но в главата ми звънеше аларма. Беше точно същата статуетка от дома на херцог Патийски, която откраднах в нощта, когато Нещото уби милорд кронхерцога. Ето на кого я е занесъл човекът на Гозмо! Ах, този Гозмо! Ако някога пак се срещнем, чака го не особено приятен разговор!

А сега излиза, че всички улики сочат към мен. Това беше престъпление срещу короната! Разкъсването на четири части, на което ще ме осъдят, ще се счита за божия благословия и милост от кралския съд. Всъщност какво по-лошо биха могли да ми сторят! Реших, че най-добре ще е да си мълча и да слушам.

— И той наистина не е глупак — отново каза жената, гледайки ме изпод плътния воал.

Шутът тихичко се изкиска на само на него понятна шега и тръгна през стаята със странични колелета. След това, все още стискайки статуетката в ръка, застана до Алистан, имитирайки позата и сериозното му лице, и замря с ръка на главата на златното куче, превръщайки го по този начин в импровизиран меч. Аз едва не избухнах в смях. Наистина приличаше на Плъха и беше много смешен. Гоблинът си заслужаваше парите.

— Всъщност, Гарет, ти попадна в дома на моя скъп покоен братовчед заради нашата поръчка. Преди да решим дали си подходящ за работата, трябваше да те изпитаме. А по-идеално място от имението на братовчед ми със свободно обикалящия през нощта гаринч просто не може да си измисли. Съгласен ли си?

— Още по-идеално място е кралската съкровищница — изтърсих аз.

Гарет вече нямаше нищо за губене. Усещах, че на сутринта ми предстои пътуване до Сивите камъни. За всеки случай си отбелязах още нещо — да поговоря с Гозмо, пробутал ми тази Поръчка.

— Уау! Знае Гарет какво е хубаво! — писна гоблинът.

Изпепелих го с поглед, но той само се усмихна ехидно и ми се изплези.

— И сам виждам, Кли-кли — отвърна Сталкон на шута, след това взе в ръка ножа ми, измъкна го от ножницата и както го изучаваше, небрежно попита: — Какво се случи през нощта в къщата? Как умря той?

Преглътнах станалата лепкава слюнка и под погледа на пет чифта зорки очи започнах историята си. Разказах за ужасната нощ, за имението, за нощния разговор на херцога със създанието на нощта, дошло от името на незнаен Господар. Никой не ме прекъсна, архимаг Арцивус сякаш дремеше в креслото си, а физиономията на гоблина беше изненадващо замислена и притеснена. Когато приключих, в стаята настана угнетяваща тишина, само огънят тихичко припукваше.