Прокрадващ се в сенките

— Е, и какво? — шутът сви рамене. — Ти разбери, шаманството не е магия, тук действат съвсем други закони. Трябва само малко да го промениш и вълшебството вече не върви както е било замислено от създателя му. Помниш ли онази ръка-чудовище? Съвсем същото е. Кой може да знае в крайна сметка на какво се е превърнала. Ние поне сме още живи.

— От кого си наследил това да си толкова умен, Кли-кли?

— От дядо. Той беше шаман.

— Да, беше го споменал. Значи смяташ, че които и да са плели интриги срещу нас, сега ще се успокоят?

— Откъде накъде?

— Но нали току-що каза, че шаманството не се е получило?

— Като не се е получило от първия път, ще се получи от втория — сви рамене гоблинът. — Голяма наука ли е да правиш магии? Тези момчета ще отдъхнат един ден и пак ще направят магия, ще пратят подире ни някой зъбат ужас, че и ще го умножат щедро. Работата е свършена, задачата на господаря е изпълнена, сега може и да се скрият до времето, когато Неназовимия ще се появи от Ледени игли.

— Не им остава да чакат много.

— Нали и аз това казвам. Трябва колкото се може по-бързо да се доберем до Храд Спайн и да развалим настроението на Неназовимия за петстотин години.

Към нас се приближи Халас.

— Чуйте, мъже — гномът измъкна лулата от устата си и изпусна колелца дим. — Време е да събудим всички, че те и до пришествието на Неназовимия ще спят.

— Ами давай тогава — скочи шутът на крака, изведнъж забравил за тревогите. — Ще ти се намери ли излишно ведро със студена вода?

Заради пълното отсъствие на вятър денят обещаваше да бъде много горещ. Почти такъв като вчерашния, а също и като онзиденшния, а също и като по-онзиденшния, а също и като… Бих могъл да продължавам така до безкрайност.

Затова никой не се изненада особено, когато около обяд жегата вече стана нетърпима.

Лично аз винаги съм очаквал това време на деня с потръпване. Не спасяваха нито мократа кърпа, нито остроумните шеги на шута. Впрочем, в шегите се заслушваха всички и даже се кикотеха. Кли-кли беше във вихъра си, демонстрирайки цялото майсторство на придворния кралски глупак.

Отрядът отново беше в пълен състав, и настроението, въпреки жегата, беше прекрасно. Само от време на време по лицето на Миралисса пробягваше сянка на тревога. Един път, изравнявайки се с коня на елфийката, чух част от разговора й с Еграсса. Миралисса все още се притесняваше от шаманите, които готвеха някъде далече зад нас някаква гадост в котлите. По думите й излизаше, че шаманите няма да се успокоят, докато не завършат магията си.

Напълно се доверявах на усета на елфийката. Всеки момент над главите ни можеше да се стовари нещо от недовършените забавления на Неназовимия. Както казваха, законите за всемирната гадост сработват в най-неочаквания момент, точно когато изобщо не ги очакваш.

Затова, за да съм съвсем спокоен, на всеки пет минути поглеждах към Котката — да не би неочаквано да усети нещо предварително. Но дебеличкия несполучил маг на Ордена оставаше спокоен, безгрижен и весел. Така че обхваналата ме тревога полека-лека затихна.

Харгановата пустош беше потънала във висока трева и храсталаци. Понякога тясната, тъничка пътечка дори не се виждаше, напълно скрита под тревната покривка. От цвърченето на стотиците щурци, които с всички сили се опитваха да докажат кой е по-добрият музикант, ушите заглъхваха. Когато навлизахме в особено гъста трева, щурците на водопади изскачаха изпод копитата на конете ни, възмутени, че сме нахлули в растителното им кралство.

Вечерта на първия ден пресякохме стара клисура със стръмни стени и сърцето ми предателски подскочи. Но това беше съвършено различно място от онова, което бях видял насън. Тази клисура беше малка и плитка и никак не приличаше на грамадата, която навремето е била преграда за настъпващите срещу хората орки.

Конете без никакви проблеми се изкатериха на другата страна и ние продължихме пътя си в света на тревата и щурците.

След известно време, промъквайки се между огромни и незнайно как оказали се тук овални късове черен гранит, всеки голям колкото малка къща, се натъкнахме на стара къщурка. Медения каза, че тук нощуват косачи, приготвящи за зимата сено за околните села. Дългите редове с купи сено, наредени по поляните, потвърждаваха думите му.

— До най-близкото село е далече, колко време ще им трябва, за да го закарат? — зачуди се Чичо.

— Затова пък тук е най-хубавата трева в околността. От двайсет левги идват за нея — каза Медения. — Пък и косачите пристигат за цяло лято. Сено има да стигне за всички, че и да остане!

— Но тук дори и обоз няма да мине! Виж само колко време пътувахме от пътя! Половин ден, не по-малко! — не се съгласи Чичо.

— Ех, и ти! Веднага се вижда, че в теб няма селска кръв!

— Така е, брадатко, ти си от село! Аз цялата си младост в Майдинг прекарах! — каза Чичо.