Прокрадващ се в сенките

След още един час, когато пътечката съвсем изчезна и на отряда му се наложи да върви без път, направо през затревените поляни и лабиринта от храсти, Гръмогласния забеляза голямо стадо крави, някъде към двеста глави. Животните с достойнство пощипваха сочната трева, лениво прогонвайки с опашки множеството мушици, които кръжаха около тях като жужащ облак. Забелязаха ни и десетина рунтави овчарски кучета в бяло-черен цвят с лай се хвърлиха към неканените пътници. Арнх изсъска през зъби и се протегна за арбалета, но над поляната се разнесе рязко изсвирване и кучетата, ръмжейки недоволно, се върнаха назад. Само най-якият пес, не по-малък от имперско куче, вероятно водача на глутницата, се спря недалече от нас и с предпазлив интерес започна да наблюдава преминаващия край него отряд.

— Виж го как гледа, звярът му неден — промърмори Делер.

— А те джудженца си похапват — изкиска се Халас, за което получи злобен поглед от колегата си.

— Все някога ще си поговорим с тебе, брада. Ще взема любимия си стол и като замахна!

Гномът даже не счете за нужно да реагира на нападката на Делер.

Овчарят, който беше извикал кучетата обратно, също наблюдаваше отряда ни, прикрил с длан очите си от слънцето. Гледаше с интерес, като че ли виждаше чудо, сякаш край него преминаваха не обикновени конници, а всичките дванайсет бога на Сиала в едно с Неназовимия. Но хлапето-овчарче, стоящо редом с по-големия си приятел, въобще не криеше удивлението си. Устата му беше раззината до такава степен, че се изплаших да не би в нея да влетят стотина-двеста мушици.

Всъщност имаше на какво да се дивят: не всеки ден ще срещнеш в сърцето на пустошта, където не всеки овчар рискува да отиде, толкова далече се намира от населените места, цял отряд въоръжени до зъби непознати, а и освен това неизвестно накъде тръгнали.

Кли-кли не се сдържа и се изплези на овчарчето, с което го изплаши почти до смърт. Явно селското момче за пръв път в живота си виждаше жив гоблин.

— Ето на, Кли-кли — за първи път през деня отвори уста Змиорката. — Сега момчето цяла зима ще има тема за разговори. Ще каже, че е видяло жив огр.

— Ама кой е огр? — възмути се гоблинът. — Аз ли съм огр? Нали огрите вият! Ето така!

И гоблинът нададе вой, с което уплаши не само овчарчето и отново разлаялите се кучета, но и половината коне от отряда.

— Успокой се, Кли-кли! — раздразнено каза Мармота. — Ще развалиш апетита на Непобедимия за целия ден!

— Ама аз просто показах как вият огрите! — оправда се гоблинът.

— Пфу! Некадърник! — избоботи Делер. — Покойната ти баба вие така, а не истински огр! Мумр, я покажи!

Фенерджията, яздещ зад мен, с радост изпълни молбата на джуджето и издаде звук, от който едва не паднах от седлото. Овчарските кучета зад гърбовете ни изплашено нададоха вой.

— Ей, вие там! — викна към нашата компания Чичо. — Шибани комедианти! Ху-убаво наплашихте щурците!

— Добре де, Чичо! — извика Делер. — И без това няма какво да правим!

Чичо ни махна обречено с ръка.

До края на деня нищо важно не се случи с отряда ни.

Отлетяха още два дни пътешествия по пущинаците. Пресичахме огромни територии в сърцето на Валиостр, всички още недокоснати от човешка ръка. Вдясно от нас се простираха знаменитите непроходими гори на пустошта.

— След ден трябва да излезем на тракта — каза Медения на третия ден от нашето пътешествие.

— Ех, по-скоро да стане! Бира ми се пийва — въздъхна Делер. — То засега все още съм добричък. Търпя, търпя, ама мога и с бръснач през очите!

Халас изхъмка.

— Какво хъмкаш бе, брадат?!

— Ами и на мен ми се допи биричка.

— А-а-а — разочаровано проточи Делер, разбрал, че спорът с изнемогващия от жегата гном няма да се получи.

В небето прозвуча песен на чучулига.

— Ще вали — каза Котката след дълго мълчание.

— Ех, хубаво би било! — Гръмогласния с тъга погледна към безоблачното небе. — Няма да е толкова горещо!

— Затова пък ще е мокро! — не се съгласи с него Фенерджията.

— Горещо, мокро — измърмори Арнх. — И без това не може да се угоди на всички.

— А ти въобще не се меси — прекъсна го Гръмогласния. — Като си лъскаш тиквата, лъскай я! Че като се заприказваш, току виж си си клъцнал нещо важно!

В общи линии забележката на Гръмогласния беше съвсем на място. Измъкнал от ботуша си извит кинжал, Арнх в движение си бръснеше главата, унищожавайки едва наболата си коса. Войните от Пограничното кралство следваха единствено на тях понятна мода и блестяха с голите си тикви за радост на себе си и слънцето.

Лично аз, както и Гръмогласния, също малко се притеснявах за главата на Арнх. Струваше ми се, че всеки момент ръката му ще трепне и остро наточеният кинжал ще отреже я ухото, я главата на воина.

— Слушай, Арнх — хитро попита Халас. — А не се ли страхуваш, че дъждецът ще ти накваси плешивината?

— А ти не се ли страхуваш? — лениво попита Арнх, докато пробваше с палец остротата на острието.

— От какво? — стресна се гномът.

— Че брадата ти ще се накваси! — отряза воинът.

— Ухапа те! — радостно изкудкудяка Делер към Халас.

— Да беше млъкнал бе, герой! — озъби се Халас на джуджето. — Да не би любимата ти шапка да се намокри!