Прокрадващ се в сенките

По-добре да си лежа,
Нали в крайна сметка съм мъртвец,
И грее гнилочта в криптата студена,
На ръжда доспехите миришат.
Други ветрове веят навън,
Не помнят те моите,
И мъртво знаме лежи върху мен,
Буквално без смешка е смешно.
Усмихвам се — ела, враг мой!
Виждаш, мъртъв съм сега,
Няма от какво да се страхуваш, така се случи,
Че надживя всички нас.
Аз бях последният, тръгнал за теб,
Забравил за сладостта на съня,
Животът мина покрай мен, любовта също…
Да отбележим твоя успех!
Умей да прощаваш, казваха ми,
В противен случай не живеем — а чакаме,
И отмъщението, то също е грях.
Как да пия? Как да обичам? Как да лъжа?!
Криптата ми е надеждна,
Като затвор, стените износване нямат,
Мемориални дъбови стълбове
Държат гранитния таван.
Годините минават, червеите се сменят.
Кое е по-доброто? Кой знае…
Вратата изскърца. Да му се не види!
Дошли са да ме поменат.
Камъкът проскърцва, върху знамето пада светлина,
Моят враг? Защо не мога да стана?!
Не трепват плещите, ръцете — също…
На гърдите ми легнаха цветя.
Прости ми, той ми казва,
Прости и — спи спокойно!
Аз, който надживях всички вас,
Сега мога да прощавам.
Добре, враг мой, отвърнах аз,
Добре, да — аз ще спя.
Колко приятно ухаят цветята…
Благодаря. Време е за умиране.
Парченца чест и знак на падналите,
И криптата тежко въздъхна,
Прогниха стълбовете, любими мой враг!
Ще издържиш ли тежестта на плочата?!
По-добре да лежим,
Нали в крайна сметка сме мъртви,
И грее гнилочта в криптата студена,
На ръжда цветята миришат.

47

Песента отдавна беше свършила и само щурците нарушаваха тишината на утрото. Никой не каза и дума, страхувайки се пръв да наруши скръбното мълчание.

Отрядът загуби другар. Но дали ще е за последно? Не се знаеше кой или какво ни очаква напред. Прекалено много неща трябваше да преодоляваме, за да стигнем до горите на Заграбия, където бяха гробищата на Храд Спайн.

— Това е — гласът на Чичо беше като шкурка. — Да тръгваме.

— Късмет в зимата, Котка.

Кли-кли се обърна, стараейки се да скрие сълзите си. На душата ми беше тъжно. Наред с болката от загубата в хората се надигна яростен гняв. Ако виновниците за облака бяха сега до нас, кълна се във всички богове на Сиала, просто щяхме да ги разкъсаме на парчета.

Почти през целия ден пътувахме мълчаливо. Халас и Делер спряха със споровете, не се чуваха постоянните песнички и свирката на Фенерджията, Кли-кли забрави за шегите, само от време на време подсмърчаше с нос, а очите му бяха видимо зачервени. Мармота беше постоянно намръщен и с небрежни движения галеше Непобедимия, застинал като статуя на рамото на воина.

Аз яздех отделно от другите, непосредствено зад Чичо и Медения. Настроението ми беше отвратително и не ми се говореше с никой. Само веднъж уединението ми беше нарушено от приближилия се Алистан.

Той някак незабелязано се появи от дясната ми страна и продължихме така заедно няколко левги. Нямах нищо против мълчаливата му компания и дори малко се изненадах, когато той пръв наруши мълчанието:

— Знаеш ли, Гарет, Котката лежи на хубаво място.

— Да? — това беше всичко, което успях да кажа, изненадан от думите му.

— Точно до гробовете на героите. Добро съседство.

— За него — да — отговорих след кратка пауза. — Но кой ще си го спомня след десет години? Гроб в пустошта. Тук на десет години я мине някой овчар, я не.

— Грешиш, крадецо. В отряда ще го помнят — Чичо беше чул разговора ни. — До склоновете на Планината на отчаянието, близо до Самотния великан, има гробище. Там лежат всички воини на отряда, без значение дали тялото им е в гроба или навеки е останало в снежната тундра. Котката ще го помнят.

За останалата част от деня не промълвихме нито дума.