Прокрадващ се в сенките

Вкарах шперца в ключалката и внимателно започнах да пробвам. Чу се тихо изщракване. Аха. Първият секрет.

В началото на осветената уличка се раздаде тропот на конски копита и аз се разбързах — имах не повече от половин минута, преди зад ъгъла да се появят ездачите. Изщракване. Вторият секрет. Отчаяно завъртях шперца, опитвайки се да улуча последния секрет. Проклета джуджешка ключалка! Умеят да правят, дребосъците! Пет секунди! Извадих шперца от ключалката — всичките пружини се върнаха на местата си — и бързо хукнах към сянката на отсрещната страна на кривата уличка.

Точна навреме. Иззад завоя се появиха хора на коне. Двама, трима, петима, седем. Охо! Тринадесет! Щастливо число! Едри коне доралиска5 порода. Тъмни силуети на сивия фон на нощта. Чаткането на копитата отекваше гръмко между заспалите къщи. Замрях в сянката, като издърпах качулката на главата си и се постарах очите ми да не проблясват на звездната светлина.

Десет война в сиво-сини униформи, с дясната ръка на меча, а лявата придържа юздите. Единадесетият ездач беше жена на изящна пъстра кобила. Лицето й не можах да видя, скриваше го плътен воал. Лицата на двамата войни, яздещи плътно зад нея, бяха скрити зад предпазителите на шлемовете им.

От ноздрите на конете излизаше пара; когато минаха покрай мен, едното от животните изпръхтя, но стражът дръпна юздите и кавалкадата продължи надолу по улицата. Интересно, какво ли правеха гвардейците на краля и неизвестната жена на нощната улица? Не е моя работа. Така ще живея по-дълго, иначе току-виж намерили Гарет-сянката в Студено море с прерязано гърло. Точно минута след тринайсетте ездача мина отряд от още десет души. Явно тези прикриваха първите. Дрехите им бяха обикновени, а не сиво-сините на кралските гвардейци, каквито бяха на предните войни. На ръкава на единия забелязах пурпурна нашивка. Диви сърца. Тези пък как така се оказаха толкова далеч от Самотния великан?

Изчаках, докато ездачите се скрият в другата улица, и отново пристъпих към вратата.

Вътрешният двор на къщата беше тих, тъмен и пуст. В гнезденцето на херцога светеха само прозорците на кухнята и на третия етаж.

Свилата се от нощния хлад трева напълно заглушаваше стъпките ми. Юнската нощ беше прекалено студена за щурците, така че във вътрешния двор цареше тишина.

Ето и вратата на кухнята. Треперливият пламък на факла, полюшван от юнския вятър, осветяваше стената до входа. Леко завъртях бронзовата дръжка и вратата се отвори. Тук май са откачили, щом не заключват вратите през нощта! Херцогът съвсем беше разпуснал слугите и стражите. Надявам се, че след днешната вечер и последвалата я чистка ще бъдат доста по-старателни.

Котлите и камините в кухнята бяха изгасени, само няколко факли по стените осветяваха с премигваща оранжева светлина огромната зала. Масите бяха отрупани с неприбрани мръсни чинии и прибори, на масата спеше някакъв чирак. Изтормозили са го през деня, горкичкият. Така, така. Я да видя с какво хранят херцога. М-м-м-м. Не е лошо. И аз бих искал така да вечерям.

Спрях в ъгъла да направя сверка с плана, който се намираше на най-надеждното място — в главата ми. Тази врата ще ме отведе в залата за хранене с високото мраморно стълбище, водещо към втория етаж. Но няма нужда да рискувам, има обходен маршрут. Дъбовата врата вдясно води към крилото на слугите, откъдето мога да стигна до втория етаж, заобикаляйки всякаква стража. Вярно, стражите, доколкото познавам тази порода, вече спят, часът е късен, но няма нужда да рискувам излишно.

Врата, полутъмен коридор с факли, горящи през една. Сянка има, ако не друго, ще се скрия до стената или в най-лошия случай ще се вмъкна в някоя стая. Внимателно (под краката ми скърцаше изсъхналия под) тръгнах по коридора. Зад вратата вдясно се раздаваше хъркането на здрав и щастлив от живота човек. По-точно страж, само те са способни да произведат такива разнообразни извивки, и при това толкова силно! Продължих с усмивка. Колкото се може по-бавно и тихо. Тук не е нужно бързане.

Коридорът завиваше под прав ъгъл. Завих зад ъгъла и се сблъсках лице в лице с хлапе, носещо към кухнята поднос с мръсни посуда. Подносът, естествено, се обърна и всичко от него падна с трясък на пода.

Сагот! Върви ми като на гоблин, попаднал в лапите на орки!

Момчето отскочи, изненадано се втренчи във високия тъмен силует, с който току-що се беше сблъскал, и издавайки сподавен вопъл на полузадушено кученце, хукна по коридора.

— Краде-ец! Убие-ец!

Х’сан’кор да ме убие!!! Така ще събуди цялата къща!

На бегом измъкнах ножа и хукнах след слугата. Успях да го догоня едва в края на коридора — младежът бягаше доста бързо. Премерих се и го ударих по главата с дръжката. В тази работа най-важното е да не се прекалява. Че от загубил съзнание слугата ще стане покойник. Младежът се свлече и аз го подхванах, не позволявайки на тялото да падне на пода. И какво да правя с него сега? Не бива да го оставям в коридора, може някой лунатик, на който не му се спи, да се спъне в него?!