Прокрадващ се в сенките

Казват, че при трите нападения над столицата, случили се за последните триста години, нито една врата не е била превзета. Но какво ли ще се случи, ако армията на Неназовимия, която в момента се надига и излиза от многовековната си самоизолация в Безлюдните земи, опита със своите огри и великани да атакува сега? А и момчетата от Рачешкото херцогство ще помогнат на враговете ни. Какво пък, ще поживеем — ще видим, някои особено хазартни или откачени типове вече правят залози колко врати ще устоят на студената ярост на снежните огри и на силата на великаните от тундрата.

Извън стените се простираше Предградието. Стотици малки къщички от дърво и камък, в които се приютяваха всички, за които не достигаше място в града или които просто нямаха пари и възможност да се заселят там. Зад портите бяха къщите на гражданите от средната класа, или Външният град. След тях се намираше Вътрешният град. Той беше опасан с допълнителна стена (на няколко пъти ми се налагаше да минавам през нея, когато някой особено старателен патрул решеше да провери спринтьорските умения на стария Гарет). Вътрешният град беше изцяло за аристократи, важни клечки и магове. Там можеха да се изкарат големи пари, но и вероятността да станеш история също беше голяма. Във Вътрешния град се намираше и дворецът на краля. От страната на морето във Вътрешния град се врязваше градът на Занаятчиите и кварталът на Маговете. Магазинчета, ковачници, кожарни, пекарни, магически магазинчета, библиотеки, храмове на божества и така нататък. Съвсем близо до морето се намираше Пристанищният град. Тук беше пристанището, където акостираха кораби от цял свят. Също така в тази част на града имаше улици, където не се препоръчваше да ходиш без броня и надеждна охрана. Особено през нощта. Всичко, което казвам, е само една малка част, една капка в морето от мръсотия, защото в нашата столица имаше още стотици квартали и места. В някои живееха само магове, в други — джуджета, които не се бяха скарали с хората след сключването на договора им с гномите. Има и Закрита територия, заобиколена от висока и пропита със защитна магия стена. Никой не знае какво става зад нея.

Закритата територия е в непосредствена близост до Пристанищния град. Тя се появила в резултат на някакво проклятие преди около триста години. С това проклятие не могъл да се справи нито един маг в кралството. Осъзнавайки, че всичките им прехвалени огнени топки и други палячовщини изобщо не действат на черната магия, маговете оградили прокълнатата част на града с магическа стена. Имаше слухове за оживели мъртъвци в Забранената част, а и за други страшни същества, но нямаше смелчаци, които да проверят тези истории. Най-малкото аз никога не бях чувал за такива.

Добре, достатъчно! Ако започна да изброявам всички забележителности на любимия град, и до тъмно няма да успея.

От някаква странична уличка изскочиха две сенки и тръгнаха към мен. В ръката на едната от тях проблесна метал. Ама че нагли крадци — вече и по здрач грабят. Спрях и обърнах лице към тях. Сенките се засуетиха и едната, тази без нож, пристъпи в светлината и извинително разпери ръце.

— Извинявай, Гарет — каза смътно познатият ми от „Нож и брадва“ кльощав субект. — Не те познахме.

— На богат ли ви приличам? — колкото се може по-навъсено казах аз и посегнах под наметалото към арбалета.

Посегнах театрално, специално за да забележат. Неуспелият обирджия преглътна нервно, извини се още веднъж и изчезна с партньора си в сенките да чака по-слаба жертва.

Продължих през Пристанищния град, стараейки се да скрия усмивката си. Репутацията си е репутация. Всички скарани със закона граждани на Авендум знаеха кой е Гарет-сянката и дори да не го бяха виждали, поне бяха чували за него. След като прострелях краката на двама много напористи любители на лесните пари, вече не се натискаха да ме ограбват, макар че рано или късно все щеше да се намери някой смелчага, който да реши да се прочуе, като ме ограби. Така че винаги трябва да съм нащрек.

Спрях до стара и с нищо незабележима сграда. Пристанищният град беше пълен с такива. Единственото, с което се отличаваше, беше табелата. Напълно разбираема за всички табела — „Нож и брадва“. Огромен тенекиен нож и брадва висяха до нея. Дори на тъпия доралисец му ставаше ясно каква клиентела се събира в това заведение. Бутнах дървената врата и се потопих в хорската глъч и врява.

Кръчмата, в която се събираха крадците и мошениците на столицата, работеше през цялата нощ, за разлика от другите заведения. Старият Гозмо, собственикът на кръчмата, знаеше как да изкарва пари. Не можеха да го изплашат дори и съществата от нощта, взели се незнайно откъде. (Макар появата на тези същества да я свързваха с Неназовимия, не само аз дълбоко се съмнявах в този слух.)

Кимнах на двамата охранители, застанали до входа с тояги в ръце, и криволичейки между масите, се отправих към бара, стараейки се да мина колкото се може по-незабелязано и да не привличам вниманието на посетителите.