— Вино — подхвърли, минавайки покрай пребледнелия Гозмо, който най-накрая остави и без това чистите чаши на спокойствие.
— Вед-днага, уверявам ви, ваша милост. От най-хубавото — заекна кръчмарят, отърсвайки се малко от шока, че такъв човек е посетил скромното му заведение, и гракна на прислужничките.
Те веднага се размърдаха. Глъчката се възобнови, но напрежението и предпазливостта се усещаха в цялата зала. Девицата отново запя нещо с треперещ глас, като постоянно поглеждаше към барона. Десетки очи проследиха вървящия към масата ми дребен човек, който можеше по всяко време да вкара всеки, който не иска да живее според закона, в Сивите камъни — най-суровия и страшен затвор на северните кралства.
— Не бързай да се радваш — изсъска Бледия и незабелязано прибра нещо под наметалото си. — Ще имаме време за дълъг разговор с теб, Гарет.
— А ти си не само убиец, но и садист, ако разговорът ще е дълъг. Не се обиждай — подиграх му се аз, но Бледия вече беше изчезнал, разтваряйки се в полумрака, сякаш изобщо не е бил тук.
Тихо въздъхнах и избърсах изненадващо потните си длани.
— Гарет? — попита баронът, заставайки пред мен.
Погледнах нисичкия жилав човек, облечен в оранжево-черната униформа на стражата в Авендум. Вярно, камизолата му беше доста по-скъпа, отколкото на обикновен страж, за нея бяха използвани доста повече кадифе и други тъкани, а за тънката и изящна кама от Филанд спокойно можеше да се купи заведение, подобно на „Нож и брадва“.
Да отричам нямаше смисъл и аз посочих с ръка към стола, на който допреди малко седеше Бледия. Между другото, така и не разбрах името на убиеца.
— Заповядайте, ваша милост.
Баронът издърпа стола и седна. Подскачащият Гозмо собственоръчно донесе бутилка от най-доброто си вино, високи чаши и лека закуска. Баронът мълчаливо изчака всичко да бъде сервирано и тихо подхвърли:
— А сега изчезвай. И ако се мотаеш наоколо, ще изгниеш в тъмницата.
С много поклони и най-искрени уверения в своята честност Гозмо се отдалечи, като едва не се спъна в стола на някакъв джебчия, който неволно се беше оказал зад гърба на кръчмаря.
Фраго мълчаливо си напълни чаша от произведеното далеч на юг червено вино, там, където Хребета на света се срещаше със степите на Угавия, и я пресуши. После доволно млясна с уста и започна да изучава лицето ми. Аз му върнах жеста и също започнах да разглеждам неочаквания си спасител.
Вече няколко пъти се бяхме сблъсквали с барона. Не лично, слава на Сагот, не лично. Сблъскваха се нашите интереси. Веднъж взех от дома му един пръстен. След това баронът се опита да ме хване и да ме затвори в Сивите камъни, но не му се получи. Той дори обяви награда за главата ми и аз, за да се отърва от тази съмнителна слава, в една особено тъмна нощ откраднах наградата от имението му. Както се казва, щом няма пари, няма и награда, и започнаха да ме притесняват много по-малко.
Макар да сме били в конфликт един друг и пътищата ни да са се пресичали, аз много уважавах този човек. Сагот да ме накаже, ако не е така.
Баронът беше честен. Честен според силите и възможностите си. Разбира се, той вземаше подкупи — кой в нашия продажен свят не вземаше? Но плащайки на барона, човек беше сигурен, че всичко ще е както трябва. Няма да го измамят, няма да го арестуват, и слухове за връзките му с барона няма да има. Лантен беше човек на честта. Никога не действаше зад гърба, не унижаваше подчинените си, въпреки че се стараеше да ги държи изкъсо. Баронът беше предан на краля и дължеше поста си не на пари или роднински връзки, а си го беше заслужил. Съвсем честно, започвайки като обикновен страж, след това получи баронството и длъжността — за заслуги към короната. Авендум спечели много, когато назначиха този човек за началник на стражата. Макар че за нас, крадците, след това назначение животът ни стана по-труден. Броят на престъпленията, разбира се, не намаля, но поне убийците, преди да тръгнат по работа, сега се оглеждаха внимателно дали наблизо няма стражи. Дреболия, но все пак победа във вечната борба между закона и престъпността.
— Не мога да кажа, че се радвам да се запознаем — промърмори баронът и ме погледна изпод дебелите си рунтави вежди. — С радост бих те пратил в Сивите камъни.
Не казах нищо. На върха на езика ми се въртеше една подходяща фраза, но реших да я задържа за по-късно. Поне тази вечер нямах намерение да съм в затвора.
— Тръгваме, Гарет.
— Къде, ваша светлост? — изглежда този човек успя да ме шокира. — В любимите ви Сиви камъни ли?
— Не. Поне засега — той ме погледна. — Един… човек иска да говори с теб. Трябва да те заведа при него.
— Наистина ли? Да не би при палача? — иронизирах аз.
— Приготви се. Няма защо да се държиш така — още повече се намръщи милорд Фраго. — По-добре ела доброволно.
Аз несъзнателно хвърлих бърз поглед към скучаещите до вратата стражи. Нямаше да се справя. Много са. Бях сигурен, че и на другите изходи ще има поне още толкова.