Прокрадващ се в сенките

Този тип веднага не ми хареса. Неговата бледност и мършавост навеждаха на мисълта, че е вампир, но аз, разбира се, грешах. Вампирите не съществуваха. Неканеният гост беше човек. И то опасен човек. Спокойни уверени жестове, нито едно излишно движение, очите му гледаха студено, проницателно и оценяващо. Всичко това подсказваше, че моят съсед е много, ама наистина много опасен. Прииска ми се да посегна към арбалета си. Но се отказах. Можеше да има много причини за появата му. Дали просто не е решил да поговори за времето? Неканеният гост усети мимолетното ми напрягане и се усмихна иронично:

— Ти ли си Гарет?

— Може би — свих рамене и отпих от бирата.

— Помолиха ме да ти предам нещо…

— Да не би пари? — показах искрена изненада аз.

— О, не — бледият нямаше намерение да влиза в словесна престрелка. — Трябва да ти предам, че Маркун не е доволен.

— Откога наемни убийци предават съобщения от главата на гилдията на крадците? — рязко попитах аз и оставих чашата. — Или гилдията на убийците се е сдушила с гилдията на нощното братство?

— Това не е твоя работа, Гарет — бледият изобщо не трепна, че се досетих какъв е. — Маркун за последен път ти предлага да влезеш в гилдията и да си платиш членския внос.

Ех, тези гилдии! Кралят си затваряше очите за гилдията на крадците и гилдията на убийците. Поне през повечето време. Официалните власти не пипаха тези съмнителни организации, така че те си бяха явни и плащаха данъци. И трябва да отбележа, че от гилдиите в хазната постъпваха огромни данъци. Наистина огромни. Почти половината от заработените пари на крадците и убийците. Точно поради тази причина аз не бях в гилдията. Защо някой ще подарява пари, спечелени с почти честен труд? Въпреки че, например, в съседна Исилия тези гилдии бяха забранени. В тамошната хазна и така си тече злато от гномите от Стоманените шахти.

— Жалко, че ще го разочаровам — усмихнах се колкото може по-гадно.

Гарет-сянката, майсторът-крадец, за когото в Авендум се носеха легенди и който никога не е бил залавян от стражите, не иска да се присъедини към гилдията на крадците в града.

— Аз съм свободен ловец. И с нищо не съм задължен на Маркун. Той и така е захапал всички крадци в Авендум, нямам намерение да се подчинявам на този разплут джебчия.

— Добре — бледият изобщо не се разстрои от отказа ми и все така безразлично ме гледаше в очите. — Това ли е последната ти дума?

Кимнах, показвайки, че разговорът е изчерпан. През шума и врявата в заведението ухото ми долови тихото щракване на опъната пружина. Отново погледнах към убиеца. Ръцете му вече бяха под масата. Това беше останало незабелязано от мен и още веднъж говореше, че Бледия е професионалист от висока класа.

Мда. Скъперникът Маркун този път не на шега беше развързал кесия, за да наеме един от най-добрите убийци. Бледия, както продължавах да го наричам, беше най-подходящият избор дори и само поради факта, че никога не го бях виждал и нищо не бях чувал за него.

Отпуснах се и се постарах да не правя резки движения. Да скоча внезапно не си струваше, още повече, че не знаех какво държи Бледия под масата. Арбалет като моя или нещо още по-лошо?

— Прощавай, Гарет — каза Бледия, макар да не вярвах, че този младеж ще го мъчи гузна съвест. — Нищо лично, просто бизнес. Надявам се, че разбираш.

— Явно си глупак, щом се каниш да ме пратиш при Сагот в заведението на Гозмо.

— Какво говориш. Просто изведнъж ще се окажеш пиян, а аз, като твой най-добър приятел, ще ти помогна да излезеш. За разходка на чист въздух.

Сънотворно, значи. Настръхнах в очакване на удара. Пипнаха крадеца!!!

Но, както винаги, щастливата ми звезда се намеси и улучих шестица. В „Нож и брадва“ настъпи оглушителна тишина. Певицата млъкна, секнаха пиянският смях и оживените разговори. Истинска гробна тишина в цялото заведение. Погледнах към входа и явно очите ми са станали квадратни от изненада, защото дори и професионалист като Бледия направи това, което е абсолютно забранено за един професионалист. Обърна се да види какво става.

До входа на кръчмата стояха към двадесет души от градската стража. В ръцете си стискаха алебарди, явно бяха готови да ги използват, ако някъде се мерне нож. Личеше се, че не са от пристанищните мързеливци, а стражи от Вътрешния град. Твърде охранени и спретнати. С такива шега не бива. И дори охранителите, за чийто майки спокойно можеше да се твърди, че са имали вземане-даване с тролове, се отдръпнаха встрани, пропускайки неканените гости в светая светих на крадците. Сигурно се беше случило нещо много важно, за да решат стражите, на които Гозмо редовно плащаше да не забелязват малкото му заведение и неговите клиенти, да дойдат тук. Пред цялата тази оранжево-черна тълпа стоеше не друг, а самият началник на градската стража — барон Фраго Лантен. Погледът му внимателно опипа смълчаното помещение, пробяга по масите в търсене на нещо, вгледа се в полумрака, където стояхме аз и Бледия, отмина ни, а после отново се върна към нашата маса и се впи в мен. Баронът кимна на себе си и се насочи право към мен.