Проломът

Жената вече не крещеше. Лежеше и дишаше бързо и тежко.

Ремъците бяха яки, но ножът се справи без проблем с тях. Тя скри лицето си с ръце, сви колене до гърдите си и се обърна на една страна. Бръкна в устата си и извади нещо. Някаква гумена щипка.

Дясната й ръка представляваше ужасяваща гледка, но тя изобщо не й обръщаше внимание.

Травис реши, че няма да е зле да я остави за малко сама. Отиде до края на лагера и се заслуша за бъгитата. Чуваше двигателите им — вече бяха далеч и продължаваха да се отдалечават. Двамата може и да не бяха чули стрелбата заради рева на моторите. Бяха тръгнали преди най-много минута и половина. Вече сигурно бяха преполовили пътя до разбития самолет.

— Кой сте вие? — Гласът на младата жена бе немощен и съвсем тих.

Травис се обърна и се изненада, че е седнала на масата. Още трепереше, но иначе се владееше впечатляващо. Към трийсетте. Черна коса. Големи тъмни очи. Травис си помисли, че сигурно е прекрасна, само дето това бе най-лошият ден в живота й.

— Травис — каза той. Не знаеше какво по-добро да измисли. Но тя явно очакваше нещо повече. — Просто случаен човек. Намерих самолета. И госпожа Гарнър.

— Оживяла ли е?

— Достатъчно дълго, за да остави указания.

Преди тя да успее да го попита за указанията, някакво движение внезапно отклони вниманието й. Травис се обърна.

Тънкия мустак беше жив и се опитваше да се обърне. Единият от куршумите бе помел част от лицето му, но другите два бяха засегнали скулата и черепа съвсем повърхностно. Травис понечи да го довърши, но жената го спря.

— Не.

Каза го грубо, с нещо между шепот и ръмжене.

А след това стъпи на земята и се изправи — несигурно, но все пак стоеше права.

Взе със здравата си ръка оставения на масата нож, клекна, опря коляно в гърба на Тънкия мустак и го прикова към земята. Нагласи ножа с острието нагоре под мишницата му и дръпна силно. Травис чу нещо като раздиране на еластичен плат, последвано от писък. Ръката на мустакатия затрепери неконтролируемо. Жената направи същото и с другата му ръка, после се обърна на сто и осемдесет градуса и преряза сухожилията зад коленете му. Писъците преминаха в тих клокочещ стон.

Жената стана, пусна ножа, наведе се и сграбчи Тънкия мустак за яката.

Дори да искаше да я спре, Травис не беше сигурен, че ще успее да се намеси навреме. Жената надигна тялото на мъчителя си, извлачи го три метра по игличките и пръстта и го пусна по лице върху въглените. Той запищя и се замята, но не можеше да владее крайниците си — контролът му върху тях бе прекъснат в буквалния смисъл на думата. Успя да стегне мускулите на гърба си и да вдигне лице за няколко секунди, но младата жена стъпи на тила му и отново го натисна върху въглените. Не се дръпна, докато косата му не се запали. Междувременно мъжът беше спрял да се движи и да пищи. Тя остана да го гледа още десетина секунди. После взе изпуснатото оръжие на един от убитите, превключи на автоматичен, без дори да поглежда карабината, и изстреля откос в тила му.

Пусна оръжието и се обърна към Травис. За момент той не бе сигурен дали очите й са на човешко същество. После погледът й се спря върху мъртвия й баща, увиснал на ремъците, и съмненията на Травис се изпариха.

Тя отиде до бора и се свлече до вързания труп, притисна лице в неговото, без да обръща внимание на кръвта. Отново заплака, този път тихо.

Травис отново се заслуша в далечния рев на моторите. След тридесет секунди те замлъкнаха.

8.

Травис очакваше, че ще му се наложи деликатно да сложи край на тъгуването на младата жена. Трябваше да се махнат оттук и да намерят позиции, от които да убият другите двама, когато се върнат.

Тя обаче остана при баща си само минута, след което стана, взе отново ножа и преряза ремъците му. Положи го внимателно на земята и се огледа тревожно.

Травис я разбра.

— Къде да го занеса?

Погледът й се спря върху гъсто растящите борове, където се бе крил той.

— Там.

Травис коленичи, вдигна трупа и го понесе към дърветата. Положи го в най-гъстите шубраци, после зачака мълчаливо. Жената стоеше и гледаше тялото.

— Трябва бързо да се махаме оттук — каза тя след малко. — Веднага щом убием двамата, които заминаха с бъгитата.

— Значи има и други освен тях?

— При това много. — Тя кимна към лагера. — Обаждаха се на всеки час по сателитен телефон. Когато ги потърсят пак и никой не отговори, ще разберат, че е станало нещо. И ще пратят хеликоптер с подкрепления.

Пое рязко дъх, погледна за последен път баща си и се обърна към лагера. Травис погледна дясната й ръка. Клампата, с която мъчителят й бе разделил трицепса, все още беше на мястото си, отворът бе цели два пръста и пълен с черни съсиреци. Виждаше се и нещо, което можеше да е само инфектирана тъкан.

Пейдж забеляза втренчения му поглед, обърна ръката си и също погледна разреза. По реакцията й Травис разбра, че го вижда за пръв път. Понесе го добре.

— Не бих махнал клампата без доктор — каза Травис. — По-добре е инфекцията да не остава без достъп на въздух.

— Не мисля, че в скоро време ще намеря доктор — отвърна тя, но не направи опит да свали клампата.